Вероятно не съм го осъзнавала, защото никога не съм си позволявала да мечтая истински за това. А ето — дори без да мечтая, то се случи.
То е някакво вълшебство, нали? Точно такова има при феите, магиите и крилатите коне. Тук ме приемат не заради заниманията ми, не е важно откъде идвам или кое училище съм посещавала. Приемат ме заради човека, който съм. Или по-скоро: заради онзи, в който най-после си позволявам да се превърна.
Когато вечерям със семейство О’Тул, няма да се срамувам или да се чувствам неловко. Ще се забавлявам. Когато отида да пазарувам с Дарси, твърдо съм решила да купя нещо екстравагантно и безполезно. Защото ще е забавно.
А следващия път, когато Ейдан се появи на градинската ми порта, ще го направя свой любовник. Защото го желая. Той ме кара да се чувствам, както никога досега: напълно женствена.
И защото, по дяволите, наистина ще е забавно.
С доволна усмивка смени файла и се настани да прегледа част от написания материал. Докато гледаше в екрана и препрочиташе нахвърляните бележки, неусетно се отдаде на рутината да изследва и анализира. Беше потънала дълбоко в легенда за подменено дете на дребен земеделец, когато телефонът иззвъня.
В ума й още се въртеше чутата история, когато вдигна слушалката.
— Ало?
— Джуд. Надявам се, не те откъсвам от работа.
— Чула гласа на майка си, Джуд премигна срещу екрана.
— Не, не. Не правя нищо важно. Здравей, майко. Как си?
— Много съм добре. — Гласът на Линда Мърей звучеше културно, меко и съвсем мъничко хладно. — Баща ти и аз готвим да се възползваме от почивните дни в края на семестъра. Ще отскочим до Ню Йорк за два-три дни да видим изложба в „Уитни“ и някоя пиеса.
— Чудесно. — Усмихна се: родителите й искрено се наслаждаваха да бъдат заедно; идеално се разбираха интелектуално. — Не се съмнявам, че ще ви достави огромно удоволствие.
— И аз. Добре дошла си да долетиш и да се присъединиш, ако желаеш и ако ти е омръзнало да живееш в провинцията.
Идеално интелектуално сходство, помисли си Джуд отново. А тя така и никога не успя да се впише в този съвършен съюз.
— Благодаря за поканата, но съм добре. Наистина ми е страшно приятно тук.
— Нима? — Тонът издаде лека изненада. — Винаги си приличала на баба си. Между другото — изпраща ти поздрави.
— И ти я поздрави от мен.
— Не намираш ли къщата прекалено селска?
Джуд се сети за първоначалната си реакция — липсата та микровълнова печка, на автоматична отварачка за консерви — и се засмя.
— Разполагам с всичко необходимо. Пред прозореца ми цъфтят цветя. И започнах да различавам някои от птиците.
— Добре. Явно си отпочинала. Вероятно ще прекараме известно време и в Дъблин. Имало чудесни галерии. А ти разбира се, ще искаш да видиш колежа „Тринити“.
— Ще ходя за един ден до Дъблин следващата седмица.
— Много добре. Кратко бягство в провинцията е чудесно, но не бива да оставяш мозъка си да бездейства.
Джуд отвори уста, после я затвори и накрая си пое дълбоко въздух.
— В момента всъщност работя върху материала си. Тук откривам разнообразни данни. И се уча на градинарство…
— Така ли? Прекрасно хоби. Гласът ти звучи щастливо Джуд. Радвам се да го чуя. Отдавна не си изглеждала щастлива.
Джуд затвори очи и усети как породилото се негодувание изчезва.
— Съзнавам, че сте се тревожили за мен и съжалявам. Но наистина съм щастлива. Имала съм явно необходимост да се откъсна за известно време.
— Признавам, че и баща ти, и аз се тревожихме. Изглеждаше така незаинтересована и неудовлетворена.
— Предполагам, че това са чувствата, които са ме вълнували.
— Разводът беше тежък удар. Знам го по-добре, отколкото си представяш. Така внезапно и окончателно. И изненадващо за всички ни.
— Мен определено ме изненада — съгласи се Джуд суховато. — А не биваше. И нямаше да е така, ако бях внимавала.
— Вероятно — отбеляза Линда и Джуд трепна при така лесно полученото от майка й съгласие. — Но това не променя факта, че Уилям не се оказа мъжът, за какъвто всеки от нас го мислеше. И това е една от причините да ти се обадя, Джуд. Мисля, че е по-добре да го узнаеш от мен вместо от клюки или някой познат.
— Кое? — Нещо в стомаха й се стегна. — За Уилям ли се отнася? Да не е болен?
— Не, напротив. Направо процъфтява.
Джуд зяпна при внезапната и неприкрита горчивина в гласа на майка й.
— Е, това е определено добре.
— Ти си по-склонна да прощаваш от мен — сряза я Линда — Признавам, че щях да бъда по-доволна, ако беше заболял от рядка болест или поне беше оплешивял и придобил тик на лицето.