— Тогава ще започна с това, че имате великолепна къща.
— На нас ни харесва. — Отведе я до стол, тя седна, а той се настани удобно на облегалката до нея. — Дарси и аз успяваме да я поддържаме.
— Предвидена е за повече хора. Голямо семейство, много деца…
— Често е било така. Баща ни е бил едно от десет деца.
— Десет? Господи!
— Имаме чичовци, лели и братовчеди навсякъде. И по линия на рода Галахър и от рода Фицджералд. И ти си от тях — добави той и се засмя. — Помня как в детството ми от време на време пристигаха на тълпи в къщата и тогава спях в леглото си с братовчед я от Уиклоу, я от Бостън, я от Девъншир.
— А сега продължават ли да ви навестяват?
— Понякога. Ето, ти например, братовчедке Джуд. — Хареса му усмивката, с която посрещна думите му: сладка малко стеснителна. — Но напоследък в къщата сме повечето Дарси и аз. И така ще бъде, докато някой от трима ни не реши да се ожени и да създаде семейство. Къщата ще бъде на онзи, който пръв го стори.
— Другите двама няма ли да имат нищо против?
— Не. Такива са правилата в семейство Галахър.
— Но ще знаеш, че тук винаги си добре дошъл и че това продължава да е твоя дом, така ли?
— Точно така. — Изрече го тихо, защото умееше да долавя интонации и нюанси; усети копнежа й за собствен дом. — Ти имаш ли жилище в Чикаго?
— Апартамент — отвърна тя. Изведнъж изпита безпокойство и се надигна. Апартамент, покрив над главата й. Точно така го усети в момента. — Мястото тук е чудесно. И изгледът към морето е великолепен.
Пристъпи към прозореца, но вниманието й прикова старо очукано пиано. Клавишите бяха пожълтели, а някои дори олющени.
— Кой свири?
— Всички. — Шон застана до нея, плъзна дългите си пръсти по клавишите и изсвири няколко бързи акорда. Пианото можеше да е очукано на вид, но тоновете бяха мелодични и верни. — И ти ли свириш?
— Малко. И не много добре. — Въздъхна и си напомни да не е такава стеснителна глупачка. — Да.
— Какво „да“?
— Да, свиря.
— Е, хайде тогава да те чуем.
Побутна я и двамата се озоваха седнали на пейката. Не съм свирила от месеци — подхвана тя, но той вече разлистваше нотните листове, докато откри каквото търсеше.
— Да опитаме това.
Понеже възнамеряваше да изсвири само няколко акорда, не си даде труда да си сложи очилата. Без тях й се налагаше да се навежда напред и да присвива леко очи. Чувстваше се като кълбо от нерви. Забърса потните длани в бедрата, напомняйки си, че не е на детски рецитал, навремето това я плашеше до прилошаване.
И все пак й се наложи да си поеме два пъти дълбоко дъх, от което устните на Шон се извиха в лека усмивка, преди тя да засвири.
— О! — Тя преминаваше от един акорд към друг. — Прекрасно е. — Напълно забрави за нервите си и се потопи в удоволствието от музиката. Беше така прелестна, че я накара да се размечтае. Гърлото й се стегна от удоволствие. — Толкова е хубава, че дъхът ти секва.
— Така е замислена. — Той наклони глава. Продължаваше да я слуша и внимателно да я изучава. Лесно разбра с какво е привлякла вниманието на брат му. Хубаво лице, скромни маниери и изненадващо изразителни, замъглени очи.
Да, помисли си Шон, подобна комбинация е в състояние да привлече вниманието на Ейдан, а после да заплени сърцето му. Що се отнася до нейното сърце — то бе пълно с копнеж. Това той бързо разбра.
— Наистина свириш доста добре, Джуд Франсис. Защо казваш, че не можеш?
— Все ми се струва, че не върша много умело нещата, и това най-често отговаря на истината — отвърна тя разсеяно, потопена в музиката. — Всеки може да свири по този начин. Музиката наистина е чудесна. Каква е?
— Още не съм й дал заглавие.
— Ти ли си я писал? — Спря да свири и се вторачи в него. Творци от всякаква област я изпълваха със страхопочитание. — Наистина ли? Шон, фантастична е.
— О, не започвай да го ласкаеш. Той и без това се надува достатъчно.
Брена стоеше на прага с ръце в джобовете на торбестите си джинси.
— Тази представителка на семейство О’Тул никак не цени музиката, освен ако не е бунтовническа песен и тя не надига халба бира.
— Когато и ти напишеш такава, ще вдигна халба бира и в твоя чест.
Заяждането им звучеше съвсем дружелюбно.
— Какво правиш тук? Доколкото знам няма нищо счупено.
— Да не би да съм със сандъчето за инструменти в ръка? — Никога ли няма да я погледне истински, запита се тя. Проклет сляп глупак. — Отивам до Дъблин с Джуд и Дарси. — Брена сви рамене. — Писна ми Дарси да ми опява непрекъснато. Предадох се. — Извърна се и извика нагоре: — Дарси, за Бога, какво ти отнема толкова много време? Чакам те от час.