Независимо кога бродеше наоколо — дали валеше или не — неизменно пред очите й изплуваше образът на мъжа, който вървеше по пътя заедно с кучето си при пристигането й от Дъблин. И как бе мечтала да прави същото, когато поиска.
Сега вече имаше и куче, както винаги си го бе представяла.
Веднъж разрови цветята й — наложи се да си поговорят сериозно, — ала затова пък издържа цели две седмици без да наръфа обувките й. Е, с едно изключение, но и двамата се съгласиха, да не го броят.
Оставяше го да се разхожда и да тича до изтощение. Позволяваше ли времето, вадеше масата следобед и работеше навън, а той дремеше до стола.
Книгата й. Това бе нейната тайна. И същевременно — признаваше го пред себе си — силно желаеше да има успех, да се продава с името й върху красивата корица.
Държеше тази почти болезнена надежда скрита в себе си и отдаваше всичките си сили на работата, която откри, че обожава. В добавка надвечер често прекарваше час-два да скицира илюстрации за приказките.
По нейно мнение рисунките й в най-добрия случай можеха да се нарекат примитивни. Никога не се бе увличала особено от уроците по рисуване, смятани от родителите за така необходими. Сега обаче й бе забавно да рисува.
Имаше грижата да ги държи грижливо скрити от очите на гостите. Понякога се налагаше да ги прибира светкавично.
Седеше в кухнята и довършваше последната — според нея най-добрата от посредствените дотук скици на къщурката, когато чу припряно потропване, последвано от отварянето и затръшването на вратата.
Скочи на крака — Фин бясно се разлая — и трескаво напъха скиците в папката. Едва успя да я затвори и да ги напъха в чекмеджето, когато Дарси и Брена влязоха.
— Ето го свирепото като войн куче — обяви Брена и клекна за обичайния ритуал на боричкане с Фин.
— Разполагаш ли със студено питие за една изтощена приятелка, Джуд? — попита Дарси и се настани на стол до масата.
— Да.
— Работеше ли? — поиска да узнае Дарси, докато Джуд отваряше хладилника.
— Не истински. Свърших повечето от планираното за днес сутринта.
— Чудесно. Защото Брена и аз сме намислили нещо…
— Така ли? — Развеселена, Джуд наля безалкохолното. — Не е възможно да искате да пазаруваме отново толкова скоро.
— Винаги съм готова да пазарувам, но — не. Не става въпрос за такова нещо сега. При нас си вече три месеца.
— Горе-долу — съгласи се Джуд и се постара да не мисли, че времето й вече е изтекло наполовина.
— С Брена решихме, че е време за ceili. — Заинтригувана, Джуд седна. Винаги с радост бе слушала баба си да разказва как е ходела на ceili като момиче. Храна, музика и танци из цялата къща. Хора в кухнята, тълпи в задния двор. — Ще правите ceili ли?
— Не. — Дарси се ухили. — Ти ще правиш.
— Аз — зяпна Джуд от ужас. — Не мога. Нямам представа как.
— Нищо особено — увери я Брена. — Преди да се влоши здравето й, Старата Мод правеше по едно всяка година по това време. Галахърови ще ти набавят музиката, а и мнозина други с радост ще свирят. Освен това всеки носи ядене и пиене.
— От теб се иска само да отвориш вратата и да се забавляваш — вметна Дарси. — Ще ти помогнем да организираш всичко и ще го разгласим. Следващата събота — деня на слънцестоенето — е идеална за целта.
— След една седмица? — едва промълви Джуд. — Не разполагам с достатъчно време. Няма начин да се оправя.
— Предостатъчно е. — Дарси й намигна. — Ще ти помогнем за всичко. Не се притеснявай. Склонна ли си да ми заемеш синята си рокля? Онази с тесните презрамки и сакото.
— Да, естествено, но…
— Не се притеснявай. — Брена седна до масата. — И майка ми е готова да помогне. Търси си с какво да се разсее, защото Морийн я влудява с постоянните си приказки за венчавката. Съветвам те да настаниш музиката във всекидневната, а буренцата до задната врата. Така ще има естествен преход от едното към другото.
— Ще се наложи да поразместим някои от мебелите, та да се отвори място за танците — вметна Дарси. — А ако нощта е хубава, ще изнесем столове и навън.
— Ще има пълнолуние. На мама й хрумна да запалим свещи. Така ще придадем празнична атмосфера, пък и хората няма да се препъват.
— Но…
— Ще склониш ли Шон да направи от месните пайове, Дарси? — обади се Брена, преди Джуд да успее да изрече поредното си възражение.
— Ще направи, разбира се, а и кръчмата ще даде като подарък едно буренце и няколко бутилки. А майка ти може да приготви домашни соленки. Никой не ги прави като нея.
— Ще го стори с удоволствие.
— Но… — Джуд имаше усещането, че се дави, а приятелките й й връзват камък на шията, а не й хвърлят спасително въже. — Не бих очаквала майка ти…