Най-сетне направи нещо, което никога не бе опитвала на някоя от собствените си забави — започна да се наслаждава на тържеството.
Седеше между Моли и Кати Дъфи и разсеяно слушаше разговора им, напълно забравила за тортата в чинията пред себе си.
Шон свиреше на цигулка невероятно жива мелодия. На Джуд отчаяно й се прииска да знае как се танцува. Дарси, прекрасна в червената рокля, изтръгваше страхотни тонове от флейтата, а Ейдан им акомпанираше на акордеон. От време на време си разменяха инструментите или изваждаха нови. Разпределяха си ги, без да прекъсват мелодията.
Най-много й харесваше, когато запяваха. Получаваше се такава хармония, че сърцето я заболяваше.
Ейдан поде песента за младия Уили Макбрайд, останал завинаги на деветнадесет. Джуд се замисли за загиналия Джони на Мод и не се притесни, че заплака пред хора.
От тъжните песни минаха към живи и весели мелодии. Колчем Ейдан срещаше очите й и й изпращаше една от бавните си усмивки, тя потреперваше като тийнейджърка.
Брена се настани в краката на Джуд и облегна глава върху бедрото на майка си, а Джуд й подаде чинията с тортата.
— Когато се занимава с музика става неузнаваем — промълви Брена. — Кара те да забравиш — е, почти — че е изкукуригал.
— Чудесни са. Би трябвало да направят записи. Редно е това да го изпълняват на сцена, не във всекидневна.
— Шон свири за свое удоволствие.
Майка й я погали по главата.
— Защо не танцуваш като сестрите си?
Брена скочи, хвана ръката на майка си и я изправи.
— Хайде, мамо, заедно. Освен ако не се чувстваш прекалено стара и немощна.
— Винаги мога да те надиграя и да те оставя без дъх.
Чуха се възторжени възгласи, когато Моли направи няколко бързи, сложни стъпки. Някои от танцьорите се отдръпнаха да й направят място и заръкопляскаха.
— Навремето Моли е била ненадмината в танците — обясни Кати на Джуд. — И талантът й се е предал на дъщерите й. Всички са хубавици, нали?
— Да. О, виж!
Едно по едно момичетата на Моли се присъединиха. Подредиха се три срещу три. Колкото по-бърза ставаше музиката, толкова по-бързо се движеха краката им. Накрая Джуд остана без дъх само от гледане.
Не само заради умението им, помисли си Джуд. Усещаше как гърлото й се стяга от завист и възхищение. Те са обвързани, свързани — представляват семейство. Жена към жена; сестра към сестра; майка към дъщери. Музиката е просто още една връзка.
Традициите на определена култура не се изчерпват само с легенди и митове. Ейдан се оказа прав, даде си сметка тя. Не можеш да забравиш музиката, когато пишеш за Ирландия.
Бойни маршове и кръчмарски песни; балади за епични битки. Ще трябва да изучи и тях, да открие източниците им, да се запознае с иронията им, хумора им, отчаянието.
Зарадва се на новото си вдъхновение и остави музиката да я отнесе.
Когато жените от семейство О’Тул свършиха танца, стаята гъмжеше от хора, дошли отвън или от други помещения на къщурката. При последната нота избухнаха диви овации.
Брена пристъпи с клатушкаща се походка и се настани отново в краката на Джуд.
— Мама е права. Не успявам да издържа на темпото й. Тази жена е истинско чудо. — Прокара ръка през челото си и въздъхна. — Някой да прояви милост и да ми донесе една бира.
— Ей сега. Заслужи си я.
Джуд се изправи и се опита да си пробие път до кухнята. Получи няколко покани за танц, които отклони с усмивка, похвали за печения свински бут, от които страните й поруменяха, и комплименти за външния й вид, което я накара да си помисли, че някои от гостите са попрекалили с ходенето до буренцата.
Най-после стигна до кухнята и с изненада откри, че Ейдан е зад гърба й и вече е уловил ръката й.
— Ела навън за глътка въздух.
— О, обещах на Брена да й занеса бира.
— Джак, погрижи се Брена да получи халба — извика той, докато издърпваше Джуд през задната врата.
— Много ми е приятно да те слушам как свириш, но на теб сигурно ти е омръзнало.
— Никога не възразявам срещу няколко часа свирене. Така е при нас Галахърови. — Продължи да я тегли напред, покрай струпалите се мъже близо до вратата, към пътеката от свещи, поставени сред тревата в градината. — Но не ми остана време да бъда с теб и да ти кажа колко с прекрасна тази вечер. Оставила си косите си спуснати — отбеляза той замечтано и се заигра с един от кичурите й.
— Стори ми се по-подходящо за тази рокля.
Тръсна глава и вдигна лице към небето. Сега бе тъмносиньо, с цвят на нощ, която никога няма да бъде съвсем непрогледна заради огромната месечина.
Вълшебна нощ, изтъкана от сенки и светлини. Нощ, в която феите излизат да танцуват.
— Още не мога да повярвам колко се притеснявах за тази вечер. Но всички се оказаха прави. Казваха, че ще се получи от само себе си, и така стана. И с най-хубавите неща май е така.