Извърна се — бяха стигнаха до мястото, за където мислеше, че са се отправили. Зад тях бе къщата — нейната къща, помисли си тя гордо, окъпана в светлина като по Коледа. Музиката продължаваше да се лее, примесена с шум от гласове и смях.
— Така трябва да бъде — промълви тя. — В една къща трябва да има музика.
— Ще ти давам музика, когато пожелаеш.
Тя се усмихна и се настани в обятията му, а той я поведе в танц, точно както бе мечтала да направи.
Прекрасно е, помисли си. Вълшебство, музика и лунна светлина. Една дълга нощ, когато тъмнината е само миг.
— Ако дойдеш в Америка и изсвириш една-единствена песен, ще имаш подписан договор преди да си свършил.
— Не е за мен. Аз съм за тук.
— Да. — Отдръпна се леко, за да го погледне и да му се усмихне. Наистина не си го представяше никъде другаде. — Ти си за тук.
Вълшебството, музиката и лунната светлина го предизвикаха преди думите да са напълно готови:
— Същото важи за теб. Няма причина да се връщаш. Тук си щастлива.
— Много съм щастлива, но…
— Е, не е ли достатъчно? Какво лошо има да си щастлив?
Прямият му тон я озадачи.
— Нищо, разбира се, но трябва да работя, за да се издържам.
— И тук можеш да си намериш работа, която да те задоволява.
Вярно е, мина й през ума. Нали откри писането — онова, с което иска да се занимава — именно тук? Но старите навици умират трудно.
— В момента в Ардмор не се търсят преподаватели по психология.
— И без това не ти допадаше.
Започваше да се чувства нервна. Неволно потрепери и се сети, че не си взе сакото.
— Но аз се занимавам с това. Знам как.
— Е, ще измислиш нещо друго, на което да се посветиш. Искам те тук, при мен, Джуд. — Сърцето й лудо подскочи при тези думи, а той продължи: — Нужна ми е съпруга.
От изненада устата й се отвори.
— Моля?
— Нужна ми е съпруга — повтори той. — Смятам, че трябва да се омъжиш за мен, а останалото ще уточним по-късно.
Глава 17
— Нужна ти е съпруга — повтори тя, стараейки се да запази гласа си спокоен и да произнася ясно думите.
— Да, точно така. — Нямаше намерение да го изрази с тези думи, но беше прекалено късно. — Нуждаем се един от друг. Подхождаме си, Джуд. Безсмислено е да се връщаш към начин на живот, който не те удовлетворява, още повече, че тукашният живот те прави щастлива.
— Разбирам. — Не, помисли си тя, нищо не разбираше. Все едно се опитваше да види нещо в тъмни мътни води. — И според теб трябва да остана и да се омъжа за теб, защото ти е нужна съпруга, а на мен ми е нужен… подобен живот?
— Да. Всъщност, не… — Последните й думи съдържаха нещо обезпокоително. Имаше нещо не съвсем наред в тона й. Но бе прекалено развълнуван, за да определи причината. — Уверявам те, в състояние съм да те издържам, докато намериш работа, каквато желаеш, а ако предпочиташ да не работиш и да създадеш дом — също става, от кръчмата се печели добре. Не съм бедняк. Сигурно не е стилът на живот, на който си привикнала, но ще се справим, не се съмнявай.
— Ще се справим, така ли? Докато ти ме… издържаш да живея в стил, на който не съм привикнала? Докато се лутам, за да открия какво ме бива да правя?
— Слушай… — Защо не успяваше да намери подходящите думи? — За теб тук има живот — това твърдя. Има живот с мен.
— Нима?
Извърна се и се опита да се пребори с нещо тъмно и бълбукащо, което напираше да изскочи от нея. Не знаеше какво е; не бе дори сигурна дали иска да разбере, но определено беше опасно. Свързваше ирландците, мина й през ума, с поети, способни да изрекат най-очарователните слова.
А сега — за втори път през живота й — й обясняваха колко добре би било за нея да се омъжи.
И Уилям навремето имаше нужда от съпруга, сети се тя. За да му помогне да укрепи положението си, да приема гости, да изглежда представителен. А на нея, разбира се, й е нужен мъж, който не просто да й казва какво, но и кога и как да го прави. Съпруга за единия, живот за другия. Има ли нещо по-логично?
Първия път тя се подчини. Тихо, почти плахо. Вбесяваше се и се чувстваше засрамена, щом се сетеше за това. А сега се вбесяваше и се чувстваше засрамена, защото си даваше сметка каква голяма част от душата й желае да постъпи по същия начин с Ейдан.
Но нещата се промениха тя не е същата. Прави нещо от себе си и, Господи, възнамерява да го довърши. Без да я ръководят, макар и нежно, защото била неспособна сама да намери пътя.
— Прекарах известно време тук, Ейдан. — С овладяно лице и равен тон се извърна да изучи лицето му, огряно от сребристата лунна светлина. — Прекарах известно време и с теб. Но тези месеци не представляват цял живот. А аз се опитвам да наместя своя живот, да го изградя, да направя нещо от него. И от себе си.