Това й предлагаше той. Чу го да й го казва. Страна, която омайва и успокоява. Дом, който чака да бъде изграден. Семейство, което чака да бъде създадено.
Вземи и тях, и мен.
Но отговорът бе не. Трябва да е не. Това не е нейната страна, нейният дом, нейното семейство. Не можеха да бъдат, преди да почувства повече сили у себе си, да им се довери, да получи обич от него.
После остана сама в съня си, права до прозореца, а дъждовните капки се стичаха по стъклото. Във всичките му обещания нямаше дори една-едничка дума за любов.
Когато се събуди, слънцето грееше сияйно ярко, а женският плач се оказа нейният.
От недоспиването усещаше главата си замаяна, а тялото — отпаднало, сякаш бе стара и болна. Самосъжаление, помисли си Джуд, разпознавайки прекалено добре симптомите. Задаваща се депресия. След провала на брака й изпадна в подобно състояние и то продължи седмици.
Неспокойни нощи, безкрайни нещастни дни, обвита в облаци окаяност и срам.
Този път няма да го допусне. Сега контролира нещата, сама взима решенията за себе си. Първото е да не унива — дори за час.
Набра красив букет, завърза го с хубава панделка и с Фин и Бети за компания се отправи към гроба на Мод.
Бурята, заплашваща да се разрази предишната нощ, така и отшумя. Независимо от струпаните облаци на югозапад, въздухът бе приказно топъл. Морето пееше песента си, по хълмовете цветята радостно разтваряха чашки. Зърна заека секунда преди жълтата кучка да го надуши. Бети хукна като стрела след жертвата, но след малко се върна с изплезен език. Гледаше смутено, сякаш засрамена, че отново е изгубила надпреварата.
Само пет минути, прекарани в наблюдение как кутрето търчи около Бети, как пада и не спира да лае, подобри настроението на Джуд.
Стигна до гроба напълно успокоена. Приседна — вече й бе станало навик — да разкаже на Мод последните новини.
— Снощи дадох чудесно ceili. Всички повтаряха колко е прекрасно в къщурката отново да звучи музика и да е пълна с хора. Две от сестрите на Брена О’Тул дойдоха с годениците си. И четиримата изглеждат щастливи, а Моли направо сияе, когато ги погледне. А, щях да забравя — танцувах с господин Рейли. Изглежда стар и немощен страхувах се да не го уморя, а се оказа, че едва смогвам да следвам темпото му. — Засмя се и тръсна глава, за да отметне разпилелите се по челото й кичури. — После ми предложи да се оженим. Сега вече знам, че хората тук ме приемат. Изпекох свински бут. За пръв път го правя, но се получи. Не останаха дори огризки за кучетата. По-късно вечерта Шон Галахър изпя „Четири зелени поля“. На всички им се насълзиха очите. Никога не съм имала гости които да се смеят, да плачат, да пеят и да танцуват толкова много.
— Защо не й кажеш за Ейдан?
Джуд бавно вдигна поглед. Не се изненада да види Карик, застанал от другата страна на гроба на Мод. Поредното чудо, отчете тя, без присъствието му вече да й се струва странно. Все пак вдигна вежди, защото лице му имаше навъсено изражение, а очите му я гледа донякъде гневно.
— И Ейдан беше — продължи тя спокойно. — Свири и пее вълшебно. А и от кръчмата докара достатъчно бира да потопи и кораб.
— И те изведе на лунната светлина, и ти предложи да станеш негова съпруга.
— Да, така беше. Излязохме навън и ми съобщи, че има нужда от съпруга, а аз съм подходяща.
Джуд погледна към кутрето, което душеше около ботушите на Карик.
— А ти какво отговори?
Джуд отпусна ръце в скута си.
— Щом знаеш толкова много, знаеш и останалото.
— Не! — Думата излетя като изстрел от устата му. — Отказа му, защото имаш ум, колкото една ряпа! — Насочи пръст към нея и макар да ги делеше поне метър, тя направо усети как я прониза в рамото. — Мислех те за умна жена, с добри маниери и голямо сърце. Сега виждам колко съм се лъгал.
— Щом такова е мнението ти за мен, няма да ти натрапвам компанията си.
Изправи се, вирна брадичка, но в следващия миг застина на място.
— Ще останеш където си, мадам, докато не те пусна да си ходиш!
За пръв път долови царствени нотки в гласа му. Усети и заплахата, и мощта. Едва не се разтрепери, но се овладя.
— Да ме пуснеш ли? Свободна съм да идвам и да си тръгвам, когато пожелая. Това е моят свят.
В очите му се мярна гняв, а небето притъмня от буреносни облаци.
— Той е мой още от времето, когато себеподобните ти са обитавали пещерите. И ще бъде мой дълго след като ти се превърнеш на прах. Постарай се да запомниш това.
— Защо ли споря с теб? Ти си илюзия. Мит.
— И реален като теб. — Хвана ръката й. Плътта му бе топла и твърда. — Чакам те от триста години. Ако греша и трябва да чакам още толкова, поне ще знам защо. Кажи ми — защо каза не, когато той ти предложи да станеш негова съпруга?