— Заради собствената ти защита — беше ѝ казала.
Останките от много шатри и селски къщи все още горяха по полята, а в Дънуд, на две мили от замъка беснееше див пожар, понесен от източните ветрове.
Известно време пламъците се виеха по-скоро като живо същество — дългите им пипала се изстрелваха в непривични посоки, изтръгваха тук някое дърво, подпалваха там някоя купа сено, поглъщаха с алчност някой селски дом.
Огньовете в самия замък бяха загасени, защото огнетъкачите на Радж Атън им извлякоха силата. Но макар Радж Атън да изпрати хора из горите да издирят убиеца на неговата огнетъкачка, любимата му пиромантка, ползата от това беше никаква. Развилнелият се огнен дух беше погълнал по-голямата част от Пазарната улица, унищожавайки по този начин всякаква диря, по която можеше да се разкрие убиецът ѝ.
Сред овъглените и димящи руини извън портите на замъка се виждаха безброй признаци на опустошението. Хиляда върколаци бяха изгорели близо до рова, където се бяха опитали да се опълчат на конните рицари на Ордън. Човек можеше да види между тях и падналите рицари на Ордън — около двеста почернели въглена, доскоро мъже в ярки доспехи, а сега скупчени на димящи камари на бойното поле.
Още стотици върколаци лежаха разпръснати по края на гората, където най-напред трябваше да е избухнала битката — свирепа и тежка. Дърветата там вече бяха само почернели скелети.
Трийсетина главанаци гиганти бяха осеяли бойното поле — странни на вид същества с изгоряла козина. Йоме никога не беше ги виждала така — всяко от огромните туловища с розова кожа и дълга муцуна като на камила, с грамадни ноктести пръсти. Оттук, от върха на цитаделата на Посветителите, те по-скоро приличаха на окаяни обезкосмени мишки, пръснати по бойното поле. Някои от умрелите гиганти още стискаха в лапите си рицари и техните коне.
Конете на Радж Атън бяха мъртви, изпоклани заедно със стражите, които беше оставил да ги пазят в края на леса.
А сега неговите хора празнуваха победа, спечелена битка.
Йоме не знаеше дали трябва да се радва на победата на Радж Атън, или да скърби за Ордън.
Тя вече беше Посветителка на Радж Атън. Вместо да се страхува от него, Йоме трябваше да се бои от убийство от ръцете на други крале или от свободните рицари, обявили война на Вълчия господар.
Шемоаз стоеше от едната ѝ страна, загледана към овъглените полета, и плачеше, докато бойците на Радж Атън влизаха в замъка. Над пепелищата все още се вдигаше дим, дърветата по хълма тлееха.
„Защо плаче Шемоаз?“ — зачуди се Йоме. После усети, че и нейните очи се изпълват със сълзи.
И разбра. Шемоаз плачеше, защото светът бе почернял. Черни полета. Черни гори. Черни дни занапред. Йоме придърпа по-ниско качулката на наметалото си, за да скрие лицето си. Тежката вълна ѝ се стори тънка защита.
Войниците на Радж Атън влязоха в долния двор и спряха, а самият той тръгна да се срещне със своите огнетъкачи и съветници. Дори гигантските главанаци се приведоха под гредите на портите и влязоха в долния двор, за да намерят защита.
В хълмовете на юг прокънтя ловен рог, последван от друг, по-далече на изток, и от още един. Навярно последните останки от армията на Ордън, които се призоваваха, за да се съберат.
Йоме мислеше, че бойците на Радж Атън ще препуснат да пометат оцелелите. Предвид мощта на войските му, не разбираше защо стоят в замъка.
Освен ако на бойното поле не се беше случило нещо, което тя не можеше да види. Може би Радж Атън се боеше за хората си. Може би бяха по-слаби, отколкото тя смяташе. Вълчия господар сигурно се боеше да подгони хората на Ордън по-надалеч, защото знаеше много добре, че може да бъде въвлечен в засада.
Мъдростта на Радж Атън далеч надвишаваше тази на Йоме. Щом той се страхуваше, сигурно имаше сериозно основание за страх. Предния ден Габорн ѝ беше казал, че крал Ордън може скоро да стигне до замъка с подкрепления.
Йоме не беше го взела на сериозно. Обикновено Ордън взимаше за свита около двеста души. Какво можеха да направят те?
Но Габорн определено вярваше, че силата е достатъчна, за да нанесе удар на Радж Атън. Така ѝ не ѝ беше споменал броя на войниците, водени от баща му, чак сега осъзна тя. И твърде разумно. Домът Силвареста не можеше да издаде информация, с каквато не разполагаше.
Йоме се обърна към своята Дни, която седеше няколко крачки встрани с Дните на майка ѝ; двете гледаха към черните полета. Те знаеха колко мъже е довел Ордън, знаеха всеки ход, предприет от всеки крал. Но за добро или лошо, Дните само наблюдаваха движенията на армиите като фигури по шахматно поле.