Жени рядко служеха в дворцовата охрана. Още по-рядко служеха като войници в бойния строй. Но Клеас беше правила и двете. Имаше дарове на мускул от осем мъже, беше един от най-силните майстори на меча на служба при Силвареста. Радж Атън с най-голяма охота ѝ беше взел силата. Сега Клеас почти не дишаше. Някъде през нощта щеше толкова да отслабне, че да не може повече да си поеме дъх.
Йоме я заболя от гледката и не знаеше дали да изпита гняв, или благодарност. Със смъртта на Клеас, петнадесет души, отдали даровете си на нея, изведнъж щяха да възвърнат целостта си и да напуснат завинаги претъпканата с Посветители Цитадела. Но Йоме беше изгубила човек, когото беше обичала. Коленичила над Клеас и разплакана, тя се обърна. Нейната Дни стоеше и гледаше. Йоме очакваше, че жената ще е студена и безпристрастна както винаги, че тясното ѝ лице ще е с присвити устни и празен поглед. Но вместо това забеляза по него бръчки на скръб.
— Беше добра жена, добър воин — каза Йоме.
— Да, какво разхищение — съгласи се Дни.
— Ще ми помогнеш ли да я отнесем до гробниците? — попита Йоме. — Знам един свод, който можем да използваме, почетно място за гвардейците. Ще я положим до майка ми.
Дни кимна уморено. В черен ден като този жестът на състрадание разтърси дълбоко Йоме. Изпита благодарност.
Йоме приключи с храненето на Посветителите и след това двете с Дни намериха носилка, покриха Клеас с едно одеяло вместо плащаница и я отнесоха до южната стена на цитаделата, до другите пет покрити носилки. В четири от тях бяха положени труповете на петима Посветители, непреживели тази нощ.
Майката на Йоме, Венета, лежеше под последния покров от черно платно. Тънка златна коронка, поставена на гърдите, отличаваше тялото на кралицата. Един черно-бял паяк се беше покачил на коронката, бе разпънал паяжината си ѝ беше уловил в нея бръмчаща синя муха.
Йоме не беше виждала лицето на майка си след нейната кончина и почти не смееше да дръпне покрова, за да го погледне. Но трябваше да се увери, че тялото на майка ѝ е подготвено за погребението както трябва.
През цялата сутрин беше отбягвала да изпълни този свой дълг.
Канцлер Родерман беше дошъл през нощта да уреди погребалните приготовления на Венета. Оттогава Йоме не беше го виждала. Може би имаше работа извън кралската цитадела, но Йоме подозираше, че е решил да избягва Радж Атън. Може би дори се беше измъкнал от задълженията си под предлог, че приготвя тялото.
Хората на Радж Атън бяха донесли трупа тук, в цитаделата на Посветителите. Той не беше пожелал да го остави в Голямата зала, където според обичая тялото трябваше да бъде изложено за траура, за да го видят васалите — това можеше да предизвика размирици в града.
Вместо това то беше скрито зад дебелите стени на най-вътрешната цитадела, където можеха да го видят само Посветителите.
Йоме дръпна грубото черно покривало.
Лицето на майка ѝ не беше това, което помнеше. Тя сякаш се взря в лице на чужд човек. Майка ѝ някога притежаваше няколко дара на обаяние и я смятаха за голяма красавица. Но със смъртта красотата я бе изоставила. В черните ѝ коси се мяркаха сиви кичури. Очите ѝ бяха хлътнали и под тях имаше тъмни сенки. По гладкото ѝ лице се бяха появили бръчки, дълбоки и старчески.
Жената върху дървения нар беше почистена, но нищо не можеше да скрие раната на лявата ѝ скула, където пръстенът с печата на Радж Атън беше разкъсал кожата, нито дупката в черепа ѝ, пробита от камъните на паважа.
Жената под покрова изглеждаше непозната.
Не, Радж Атън нямаше защо да се страхува от васалите. Те нямаше да се разбунтуват от гняв заради смъртта на тази старица.
Йоме отиде при капитана на стражата, мургав дребен мустакат мъж с броня и посребрен шлем. Стори ѝ се странно, че го няма нито Олт, нито Дероу, след като бяха стояли на пост тук толкова години.
— Сър, бих искала да помоля за разрешение да отнеса мъртвата в Кралските гробници — каза Йоме.
— Замък под атака — отвърна ѝ дрезгаво капитанът с тайфански акцент. — Не безопасно.
Йоме се пребори с желанието си да се измъкне. Не искаше да се противопоставя на капитана, но чувстваше за свой свят дълг да погребе майка си, да извърши един последен жест на почит.
— Замъкът не е под атака — постара се да го убеди Йоме. — Само няколко върколаци, обкръжени в горите, са под атака. — Махна с ръка навън, към изпепеленото бойно поле. — А ако Ордън атакува, ще го видите да идва от половин миля и той ще трябва първо да пробие Външната стена. Едва ли някой ще стигне до цитаделата на Посветителите.