Дребният мъж я изслуша внимателно, килнал глава на една страна. Йоме не беше сигурна дали я разбира. Може би му говореше много бързо. Можеше да му го каже и на халтикски, но се съмняваше, че ще я разбере.
— Не — отвърна дребосъкът.
— Тогава нека духът ѝ си отмъсти на теб, защото аз съм невинна. Не желая да бъда преследвана от духа на една Владетелка на руни.
Очите на дребния мъж се опулиха от страх. Казваха, че духовете на Владетелите на руни причиняват най-много неприятности — особено ако са претърпели насилствена смърт. Въпреки че самата Йоме не се боеше от майчината си сянка, този дребен тайфански капитан идваше от страна, където подобни неща се взимаха много на сериозно.
— Бързо — отвърна дребният капитан. — Веднага. Върви. Но не повече от половин час.
— Благодаря — каза Йоме и посегна да го докосне по ръката за благодарност, но капитанът се дръпна, за да избегне допира.
Йоме повика Шемоаз и своята Дни.
— Бързо, трябват ни носачи да отнесем тези носилки… и няколко гробни халата.
Шемоаз изтича в кухнята, изведе няколко от глухите и неми хлебари, касапина и неговия чирак, кухненски помагачи, лишени от обоняние. След няколко мига се събраха двадесетина души, които да помогнат да се пренесат носилките.
Касапинът се затътри до Залата на Посветителите и се върна с черни памучни гробни халати, с дълбоки качулки и дълги ръкави.
Всеки носач навлече върху дрехите си гробен халат, за да знаят призраците в гробниците, че не са дошли като крадци, а на пеша на всеки халат имаше по едно сребърно звънче, чийто звън трябваше да гони злите духове.
След като приключиха с обличането, отидоха при носилките и понесоха мъртвите към портикула. Йоме хвана предната дясна дръжка на майчината си носилка, както се полагаше.
Когато бяха готови, тайфанският капитан и сержантът му бързо вдигнаха решетката и ги пуснаха от цитаделата с предупреждението:
— Да се върнете до двайсет минути. Не повече!
Йоме знаеше, че времето няма да стигне да се положат телата, да се изпеят утешителните погребални песни на мъртъвците, но кимна, само за да успокои притеснения капитан.
После поведе малкото траурно шествие към задната страна на Цитаделата до един покрит с дървена врата отвор към Кралските гробници.
Никога в живота си не беше вършила толкова тежка работа, така че не беше изминала и двеста стъпки, когато сърцето ѝ се разтуптя и тя замоли останалите да спрат.
Беше почти обед. Докато отдъхваше под яркото слънце и вдишваше тежката миризма на пепел във въздуха, някакъв млад гърбушко, облечен в халат с дълбока качулка, притича от сенките на един от пазарните навеси.
Тя моментално разбра, че е Бинесман. Долови излъчващата се от него земна сила и се зачуди какво го е върнало, зачуди се дали магьосникът я е видял.
Гърбушкото се добра до Йоме и я принуди да отстъпи крачка назад.
— Дай на стария Ейлсън да сложи една ръка тука, моме — изшепна ѝ той, като дръпна леко качулката си и посегна да хване отпред десния прът на носилката.
Изобщо не беше Бинесман. Йоме се смая, щом разпозна лицето на Габорн, обилно нацапано с мазна кал. Сърцето ѝ затупа. Тук ставаше нещо. По някаква причина Габорн не беше успял да се измъкне от замъка и му трябваше помощта ѝ. И кой знае защо, Габорн ѝ се стори пораснал за последните няколко часа.
Йоме придърпа качулката си, за да скрие грозното си лице. За миг отново изпита чувството, че цялата ѝ гордост и кураж се изцежда от нея. Заклинанието, вплетено в силарите на Радж Атън, продължаваше да се стреми да изтегли до последна капка самоуважението ѝ.
И отново, за кой ли път, тя прошепна на ум своята литания: „Това аз ти отказвам. Това ти отказвам.“
Но все пак не можеше да понесе мисълта, че Габорн би могъл да я познае. Остави го да хване носилката; след това тръгна до него и носачите прекосиха една малка алея към тесните улици, водещи към гробниците.
Гробниците на дома Силвареста включваха стотици малки каменни мавзолеи, всички боядисани в костено бяло, издигащи се между прислонена горичка черешови дървета. Много от мавзолеите бяха направени така, че да наподобяват миниатюрни дворци, с нелепо високи кубета и статуи на мъртвите крале и кралици, стоящи пред портите на малките палати. Други мавзолеи, предназначени за доверени дворцови слуги и гвардейци, приличаха просто на миниатюрни каменни сгради.
Когато стигнаха до клонестия подслон на горичката, Габорн и останалите поставиха товара си на земята. Габорн изшепна на Йоме: