— Аз съм Габорн Вал Ордън, принцът на Мистария. Съжалявам, че ви се натрапвам така, но се крих цяла нощ, а ми трябват сведения. Можете ли да ми кажете как е домът Силвареста?
Сепната, Йоме осъзна, че Габорн не я е познал — не ѝ след като красотата ѝ беше изчезнала, след като кожата на лицето ѝ бе станала груба като дървесна кора. Зад нея, Дните ѝ беше скрила лицето си и халата на историк под гробния халат — поредният анонимен траурен носач.
Йоме не искаше Габорн да разбере коя е. Не можеше да понесе мисълта, че ще я види толкова грозна. Но още един страх също порази сърцето ѝ, защото виждаше още по-наложителна причина да скрие самоличността си: Габорн можеше да изпита необходимост да я убие. Тя, в края на краищата, беше станала Посветителка на вражески крал.
Йоме му заговори с нисък, боязлив глас, надявайки се по този начин да се прикрие.
— Но вие не знаете ли чие тяло носим? Кралицата е мъртва. Но кралят е жив. Дал е ума си на Радж Атън.
Габорн стисна ръката ѝ.
— А принцесата?
— Тя е добре. Предложиха ѝ избор — да умре или да живее и да служи на народа си като регент. Тя също беше принудена да отдаде дар.
— Какво е дала? — попита Габорн и затаи дъх, изпълнен с ужас.
Йоме помисли дали да не каже истината и да се разкрие, но не можа.
— Дала му е външността си.
Габорн се смълча. Надигна рязко носилката, даде знак за край на почивката и отново тръгна между гробниците умислен. Йоме ги отведе до гробницата на родителите си — малък дворец, над който се издигаха девет спираловидни кулички. Пред вратата му стояха статуите на крал Силвареста и неговата жена, изваяни от бял мрамор скоро след бракосъчетанието им преди осемнадесет години. Йоме даде знак на носачите да внесат в гробницата и Клеас. Като верен телохранител, тя имаше правото да почива във вечен мир до своята кралица.
На влизане в сенчестата гробница Йоме подуши миризмата на смърт и на рози. В гробницата лежаха десетки скелети на верни стражи, костите им бяха посивели и плесенясали. Но предната нощ някой беше донесъл листенца от яркочервени рози и ги беше посипал по пода, за да облекчи миризмата.
Габорн отнесе кралица Силвареста до саркофага в светилището в дъното на гробницата. Той беше от червен пясъчник, а на капака бяха изсечени нейният лик и името ѝ. Покривът над светилището беше плоча от мрамор, толкова тънка, че светлината пробиваше през нея и осветяваше саркофага.
Тук, в този ъгъл, въздухът проникваше в гробницата през тесни процепи в каменния зид, така че миризмата на смърт не се усещаше.
Габорн и двама от пекарите с мъка отместиха капака на саркофага, после вдигнаха кралицата и я положиха — и тъкмо се канеха да върнат капака на мястото му, когато Йоме ги помоли да спрат и да я оставят да я погледа малко.
Носачите отнесоха тялото на Клеас до една каменна ниша, избутаха костите на някакъв страж, лежал тук поне десетилетие, и я поставиха на неговото място.
Не разполагаха с доспехите и оръжието на Клеас, за да я погребат с тях, затова един от хлебарите взе боен чук от най-близкия труп, сложи го върху гърдите ѝ и нагласи ръцете ѝ около дръжката.
Габорн стоеше и в сумрачната светлина оглеждаше плесенясалите скелети, много от които все още в броня и стиснали оръжия на гърдите си. Въпреки че помещението беше малко, само четиридесет стъпки дълго и двайсет на ширина, в стените бяха изсечени пет реда каменни ниши. Някои стражи лежаха погребани тук от повече от двайсет години. По пода се търкаляха кокалчета от пръсти, смъкнати от плъхове.
Габорн като че ли се канеше да зададе въпрос.
— Тук можете да говорите свободно — каза му Йоме, коленичила до саркофага на майка си. — Тези носачи са всички глухи и неми, заклели са се да служат на дома Силвареста. Никой от тях няма да ви предаде.
— Домът Силвареста погребва мъртъвците си с оръжието им? — попита учудено Габорн.
Йоме кимна.
Той наглеждаше зарадван, готов сякаш да ограби някой труп.
— В Мистария предаваме добрите оръжия и броня на живите, за да се използват по-добре.
— Мистария няма толкова много ковачи, а тук ще останат без работа — сухо отвърна Йоме.
— Тогава нали никой няма да възрази, ако си взема някое оръжие? — попита Габорн. — Моето се счупи.
— Кой може да каже кое оскърбява мъртвите?
Габорн не избра оръжие веднага, а закрачи нервно.
— Значи — най-сетне отрони той, — тя е в цитаделата на Посветителите?
Йоме не побърза да отговори. Габорн не беше казал коя е „тя“. Явно беше смутен.