— Не. Никакъв.
Габорн преглътна.
— Можете ли да предадете на принцесата още едно съобщение от мен?
— Какво?
— Кажете ѝ… че тя е завладяла сънищата ми. Кажете ѝ, че нейната красота е незаличима в паметта ми. Кажете ѝ, че се надявах да я спася, надявах се да ѝ предложа малката си помощ, и че може би свърших нещо добро — убих една могъща огнетъкачка. Баща ми дойде, защото аз съм тук, макар и твърде късно. Кажете ѝ, че през нощта останах в замък Силвареста, но сега разбирам, че трябва да го напусна. Войниците на баща ми ме търсят в лесовете. Не смея да оставам повече. Ще се опитам да се добера до гората преди баща ми да нападне града.
Йоме кимна.
— Ще дойдеш ли с мен? — попита Габорн.
Взря се в лицето ѝ и този път без съмнение тя разбра, че я е познал. Очите му бяха изпълнени не с презрение, а с болка, и с толкова много нежност, че отново ѝ се прииска да падне в прегръдките му. Но не посмя да помръдне.
Очите ѝ се насълзиха.
— Да дойда? И да оставя баща си? Не.
— Радж Атън няма да му посегне.
— Знам — каза Йоме. — Аз… не знам какво да мисля. Радж Атън не е изцяло зъл, не и колкото се боях. Бинесман се надява на нещо добро от него.
— Лицето на чистото зло е красиво — цитира Габорн една стара поговорка на Владетелите на руни.
— Той твърди, че иска да се бие с халите, че иска да обедини даровете всечовешки, за да опази всички хора.
— И когато войната свърши, може ли Вълчия господар да ви върне даровете? Ще пожертва ли собствения си живот, за да могат онези, които е лишил от дарби, да си ги върнат, както е сторил Добрия крал Херън? Не мисля. Той ще си ги задържи.
— Не можеш да знаеш това — каза Йоме.
— Знам го — настоя Габорн. — Радж Атън вече е показал нрава си. Никакво уважение няма нито към теб, нито към никого. Той взима всичко и оставя другите без нищо.
— Откъде можеш да си сигурен? Бинесман, изглежда, иска той да се промени. Надяваше се да убеди Вълчия господар да се отърве от огнетъкачите.
— И ти вярваш, че ще го направи? Можеш да стоиш тук, над тялото на мъртвата си майка, и да вярваш, че у Радж Атън е останала изобщо някаква степен на човечност?
— Когато заговори, когато погледнеш лицето му…
— Йоме — прекъсна я Габорн, — как е възможно да се съмняваш, че Радж Атън е зло? Какво си имала, което все още да не се е опитал да ти вземе? Тялото ти? Семейството ти? Дома ти? Свободата ти? Богатството ти? Положението ти? Твоята страна? Той взе живота ти така, както ако те беше посякъл, защото иска да изтръгне от теб всичко, което имаш, и всичко, което се надяваш да бъдеш. Какво още трябва да направи преди да разбереш, че е зло? Какво още?
Йоме не можа да отговори.
— Ще отрежа главата на тоя мръсник — каза Габорн. — Ще намеря начин как да го направя, но най-напред трябва да се измъкнем живи. Ще дойдеш ли с мен, ако изведа от града и баща ти?
Взе ръката ѝ и когато я докосна, цялата тъмнина избяга. Сърцето на Йоме се разтуптя. Почти не смееше да повярва на щастието си, защото щом погледна в очите на Габорн, всичките ѝ сълзи, цялата ѝ самоомраза и чувство за грозота изчезнаха. Все едно че той беше някакъв оживял талисман, врязал промяната в самото ѝ сърце. „Каменна крепост — помисли тя. — Пристан.“
— Моля те — призова я той, вложил цялата сила на своя Глас.
Тя кимна изтръпнала.
— Ще дойда.
Габорн стисна ръката ѝ.
— Не зная как, все още, но ще дойда за теб и за баща ти — скоро — в цитаделата на Посветителите.
Йоме отново изпита онази чувствена възбуда, копнежа, свързван до съвсем скоро с присъствието на Бинесман. Сърцето ѝ затуптя. Как нежно я гледаше само, сякаш тя все още имаше своите дарове на обаяние, сякаш все още беше красива.
Той се обърна, взе един къс меч от един труп и го скри в гънките на дрехата си, после бързо излезе от гробницата. Сянката за миг скри студената слънчева светлина.
Тя почти не смееше да повярва, че той ще се върне, че ще я спаси. Но я изпълни топлина и увереност. Щеше да се върне.
Дните на Йоме каза:
— Трябва да внимаваш с него.
— Защо?
— Може да ти разбие сърцето.
Йоме не пропусна да забележи някаква странна нотка в гласа на Дните, нотка на почит.
Потръпна. Ако Радж Атън я заловеше, докато се опитва да избяга, нямаше да прояви милост. Но знаеше, че сърцето ѝ тупти не от страх, а по друга причина. И го притисна с една ръка, мъчейки се да го укроти.
„Мисля, че вече ми го разби“ — каза си тя.
Дуел с измама
Два часа след като Габорн остави Йоме в гробниците, Боренсон спря пред рухналите порти на замък Силвареста, със зелен флаг на примирието, развяващ се на върха на копието на убит върколак. Усмихна се насила.