Петдесет хиляди души, беше казал пратеникът. Петдесет хиляди? Този брой изнервяше Джюрийм, защото му се струваше твърде близък до броя рицари, които по негова преценка Ордън можеше да вдигне срещу господаря му следващата пролет — стига Ордън да се измъкнеше от капана. Крал Ордън можеше да вдигне в поход до четвърт милион доблестни и сърцати рицари, но с толкова голяма чет нямаше да нападне. Нямаше да посмее да остави замъците си без защита.
Толкова сложни схеми, и всичко — на ръба да се срине. Радж Атън трябваше да завземе Севера и да го завземе бързо. Вече от години мините за кръвен метал на Картиш бяха на изчерпване. До средата на зимата щяха да се опразнят съвсем.
Само в Инкара можеше той да извлече повече кръвен метал. Казваха, че мините там все още дават добър добив.
Но никой владетел на Роуфхейвън или на Индопал досега не беше успявал да нахлуе в Инкара. Магьосниците там не бяха особено могъщи, но затова пък бяха много. Инкарците бяха усвоили бойни техники, пригодни за техния терен — бързи удари по хълмовете на здрави малки кончета. И освен това инкарците не можеха да бъдат победени, освен ако човек не надвиеше също така и върховните владетели на арр.
Най-лошото беше, че преди много векове някой си майстор облекчител на име Товил беше избягал от Роуфхейвън за Инкара и там бе учредил нова школа за проучване на силарите. В Инкара бяха направили удивителни открития, открития, каквито магьосниците не можеха да повторят никъде другаде. В Инкара бяха създали силари, които не оставяха никакъв белег, така че не можеше да се разбере по формата на белега каква е руната на сила. Тези силари прехвърляха таланти и умения от един човек на друг.
През всичките години на шпионаж владетелите на Роуфхейвън, както и на Индопал, така и не бяха успели да дублират откритията на инкарците.
Всеки път, когато някой северен владетел се опиташе да нахлуе на юг, бързо откриваше, че южняците не само се бият с него — те освен това осигуряваха силари за неговите врагове.
Така нито един владетел не беше успял да превземе Инкара, да пресуши богатствата ѝ и да проникне в тайните ѝ.
Джюрийм знаеше, че Радж Атън трябва да действа бързо. Трябваше да изсмуче северните кралства още сега, да ги покори, след което да продължи. Твърде възможно бе в дни, отдавна изгубени в легендата, Дайлан Чука да е получил дарове на воля и талант и те да са неотменима част от онова, от което Радж Атън се нуждаеше преди той самият да може да се превърне в Дара всечовешки.
Джюрийм се гордееше с това, че не може лесно да бъде подведен. Силно подозираше, че Боренсон е съобщил една заплетена басня, основаваща се на известна доза истина, изкривена обилно с лъжи. Но все пак, докато размисляше над посланието, донесено от Боренсон, му беше адски трудно да разбере къде свършва истината и къде започват лъжите.
— Мои съветници, да се поразходим — каза Радж Атън.
Вълчия господар вече рядко търсеше съвети от Джюрийм или от Фейкаалд. Явно господарят беше разтревожен.
Слязоха от градската стена и поеха към конюшните.
— Фейкаалд — попита Вълчия господар най-стария от съветниците си. — Ти какво мислиш… синът на крал Ордън при него ли е?
— Разбира се, че не — изсъска Фейкаалд. — Пратеникът беше много стреснат, много уплашен, когато му споменахте за откупа. Това бяха само лъжи. Една дума вярна не каза.
— Съгласен съм, че синът на Ордън все още не е при него, но макар поведението на пратеника да показваше, че е лъжец, той каза и верни неща.
— Синът му не е при него — съгласи се Джюрийм, превъртайки в ума си всеки нюанс в гласа на пратеника, всяко изражение.
— Добре — каза Радж Атън. — А за Лонгмът?
— Не е възможно да го е завзел — бързо изломоти Фейкаалд.
— Направил го е — каза Радж Атън, без гласът му да издаде тревогата, която трябваше да предизвика този факт. Сърцето на Джюрийм едва не замръзна от тази мисъл.
— О, Най-велика от Светлините — каза Джюрийм, — длъжен съм да ви възразя. Държането на пратеника ясно показваше, че и това е лъжа. Ордън трябва да е глупак да прати такъв окаян лъжец на толкова важна задача!
— Убеди ме не поведението на пратеника — каза Радж Атън. — Призори почувствах едно замайване. Напусна ме благодат. Стотици Посветители са мъртви и техните дарове са изгубени. В това съм сигурен.
Да се загубят толкова много дарове беше жесток удар, дълбока рана. Но не това ужаси толкова Джюрийм. В далечните земи на юг облекчителите на Радж Атън усърдно се трудеха да намерят за него нови Посветители. Това бяха хора с огромно обаяние и сили на Глас, които можеха да подмамват други да служат на Радж Атън. Той беше в едно непрестанно състояние на приток, придобиваше сила, ум, обаяние и жизненост със смайваща скорост. Джюрийм вече не знаеше колко хиляди души служат като Посветители на неговия господар. Знаеше само, че мощта на господаря му нараства ден след ден. Джюрийм все още не можеше да проумее на какво ще заприлича неговият господар, когато се превърне в Дара всечовешки.