Но тази сутрин беше понесъл удар.
След ден или след два окупационните войски на Радж Атън щяха да пристигнат, сила от сто хиляди души, и да наложат обсада. Невъзможно беше Ордън да е очаквал толкова голяма окупационна сила.
В същото време три армии щяха да навлязат в кралството на Оруин на запад и след като разбереше, че е заклещен в менгеме, крал Терос Вал Оруин нямаше да има избор, освен или да се предаде, или да се окопае за обсада. Нямаше да може да изпрати помощ на Ордън в Лонгмът.
Междувременно саботьорите във Флийдс бяха започнали да отравят зърнохранилищата за конюшните на Върховния крал Конел и по този начин щяха да попречат на конните кланове да предприемат свирепите си атаки.
Не, Ордън трябваше да е изплашен. Точно затова беше изпратил кресливия си пратеник да джафка срещу Радж Атън.
— Може би — каза Джюрийм — Ордън е завзел Лонгмът, но не може да го задържи. — Но все пак ако Радж Атън беше прав, ако Лонгмът беше паднал, възможно ли беше все пак всичко, което бе казал пратеникът, да е истина?
Сега Радж Атън изрече онова, от което Джюрийм най-много се страхуваше.
— Има ли между нас шпионин?
Джюрийм се замисли, но не можа да намери друго обяснение как Ордън е разбрал, че Радж Атън се кани да нападне Хиърдън. Нито пък беше възможно Ордън по друг начин да е узнал за силарите, скрити в Лонгмът, или че гарнизонът там е малочислен.
Джюрийм моментално се притесни да не би самият той да се окаже проблемът. Дали не беше споделил тези неща с любовниците си? Дали не се беше изпуснал пред някой слуга или непознат? Небрежна дума, изтървана пред неподходяща личност?
„Възможно е да съм и аз“ — помисли Джюрийм. Беше споделил опасенията си от това, че тръгва от Лонгмът без охрана пред един от любовниците си, коневъдец, който отглеждаше чудесни жребци. Но беше ли споменал, че силарите ще бъдат оставени там? Не. За тях не беше казал нито дума.
Фейкаалд беше с Радж Атън от много години и Джюрийм му вярваше. Колкото до огнетъкачите, те изобщо не се интересуваха от Радж Атън. Те служеха на първичните пламъци и щяха да следват Радж Атън само докато той им обещаваше война, обещаваше им да подхранва техния господар.
Така че Джюрийм не можеше да се тревожи, че тези хора са шпиони. Вярно, някой от капитаните можеше да е шпионин. Но как? Как можеше дори един шпионин толкова бързо да уведоми Ордън за възможността при Лонгмът?
Не, трябваше да е Дните, високият мъж с посивяла коса и изсечени, властни черти, който най-много безпокоеше Джюрийм. Той можеше да е помогнал на Ордън в тази битка. Само той.
Джюрийм се ужасяваше от този миг. Отдавна беше подозирал, че той ще дойде. Дните твърдяха, че са неутрални, че никога не помагат на никой владетел срещу друг. Да направят това щеше да означава да се намесят в хорските дела, действие, което според Дните Господарите на Времето нямаше да търпят. Затова те само записваха събитията — но Джюрийм беше чувал и много слухове, много намеци за безскрупулни сделки в миналото. От години могъществото на Радж Атън беше нараствало, докато не стигна точката, от която Джюрийм се страхуваше, че Дните могат да се съюзят срещу него.
Джюрийм вярваше, че посвоему Дните са много по-голяма заплаха от неконтролируемите свободни рицари.
Дните, разбира се, знаеха за действията на Радж Атън. Дните знаеха още предварително, че Радж Атън е замислил да нападне Лонгмът, знаеха, че е оставил там недостатъчен гарнизон. Близнакът на Дни, мъжът или жената, с който беше съединил своя ум в манастира на север, разбира се, знаеше какво предстои. И всичко, което Дните беше научил, можеше бързо да се предаде на мнозина.
Единственото, което Джюрийм можеше да направи сега, беше да не се обърне и да изкорми Дните на място.
— Мисля, че сме предадени, милорд — каза Джюрийм и хвърли поглед към Дните. — Макар че не знам как. — Господарят му го гледаше и забеляза скритото обвинение.
Но какво можеше да направи господарят? Ако Джюрийм обвинеше Дните несправедливо и го убиеше, нещата щяха да се влошат още повече. Тогава всички Дни щяха открито да се противопоставят на Радж Атън и да зашушнат тайните му във всякое ухо.