— Имате двайсет легиона, които приближават към Лонгмът — армия, на която Ордън не може да устои, особено ако вие се биете в челото. Трябва да отидем и да превземем Лонгмът.
Радж Атън кимна. Четиридесетте хиляди силара представляваха труда на хиляди миньори и занаятчии в последните три години. Голям залеж от кървава руда — вече изчерпан. Бяха незаменими.
— Подгответе хората за поход — каза Радж Атън. — Ще опразним съкровищницата на Силвареста, необходимата ни храна ще прибираме от селата по пътя. Тръгваме след един час.
— Милорд, а конете? — попита Фейкаалд. — Ще ни трябват коне.
— Нашите войници имат достатъчно дарове и на повечето не им трябват коне — каза Радж Атън. — А обикновените коне искат храна и почивка, повече от човека. Моите воини ще бягат до Лонгмът. Ще използваме колкото коне има. Ще опразним конюшните на Силвареста.
Сто и шестдесет мили. Джюрийм знаеше, че Радж Атън може да премине пеш това разстояние за няколко часа, но повечето от стрелците му нямаше да понесат бремето на повече от един дар на метаболизъм. Такива войници не можеха да пробягат до Лонгмът за по-малко от ден.
Радж Атън трябваше да остави върколаците тук. Те само щяха да забавят похода. Гигантите и бойните кучета обаче можеха да понесат това изтезание.
— Но… — продължи с колебанията си Фейкаалд, — какво ще правим с вашите Посветители тук? Имате две хиляди в цитаделата на Посветителите. Нямаме коне, с които да ги караме, нито имаме достатъчно стражи, които да ги пазят. — Неговото внимание също се насочи към транспорта.
Отговорът на Радж Атън беше вледеняващ.
— Не е необходимо да оставяме войници, за да пазят цитаделата на Посветителите.
— Какво? — удиви се Фейкаалд. — Вие на практика каните Ордън да нападне. Посветителите ви ще бъдат избити!
— Разбира се — каза Радж Атън. — Но поне смъртта им ще послужи за по-висша цел.
— Висша цел? На каква по-висша цел може да послужи смъртта им? — попита объркано Фейкаалд и пак закърши ръце.
Но Джюрийм изведнъж схвана замисъла в цялата му жестокост и величие.
— Избиването им ще подхрани разногласията — разсъди на глас Джюрийм. — От много години северните държави са се обединявали срещу нас. Но ако Ордън избие Посветителите на Силвареста, както е длъжен, ако унищожи своя най-стар и най-скъп приятел, какво ще спечели? Може да ни отслаби за няколко дни, но себе си ще отслаби завинаги. Дори да избяга със силарите, владетелите на Севера ще се боят от него. Някои тук, в Хиърдън, ще възнегодуват срещу него, може би дори ще потърсят възмездие. Всичко това ще работи против дома Ордън, а унищожението на Ордън е ключът към взимането на Севера.
— Вие сте изключително мъдър — каза Фейкаалд с глас, изпълнен с възхищение, като погледна първо Радж Атън, а после Джюрийм.
Все пак такова разхищение не можеше да не натъжи Джюрийм. Толкова много хора преживяват живота си доволни да не вършат нищо, да не бъдат нищо. Беше мъдро от такива хора да се събират дарования, за да влязат в полезна употреба. Но да се похабява по този начин животът на Посветители — какъв срам.
Джюрийм и Фейкаалд извикаха няколко къси команди и след няколко мига стените на замъка оживяха от приготовленията за поход. Навсякъде се разтичаха хора.
Радж Атън тръгна по тесните, настлани с камък улици. Искаше да остане сам с мислите си. Мина край кралските конюшни — спретнати нови дървени постройки, издигащи се на два етажа. В горния етаж се държеше сено и зърно. Долният подслоняваше конете.
Хората му се суетяха навсякъде, взимаха първите коне, които им попаднеха, крещяха заповеди на ратаите.
Радж Атън надникна през няколко отворени врати. В няколко ясли се държаха коне Посветители, много от които висяха от ремъци, окачени на тавана, и конярите почистваха и подсушаваха окаяните животни. През отворените врати прелитаха лястовици и чуруликаха уплашено.
Суматохата в конюшните беше пълна. Тук бяха подслонени не само конете на Силвареста, но и някои от по-добрите животни на Радж Атън, прибрани предната нощ, за да се погрижат за тях собствените му конемайстори.
Все още разполагаше с достатъчно добри бойни коне, за да вдигне прилична конница.
Радж Атън се приведе и влезе в последната конюшня. Миришеше на тор и конска пот. Тази воня дразнеше Радж Атън, с неговото свръхразвито обоняние. Личният му конемайстор миеше конете два пъти на ден с ухаеща на лавандула и магданоз вода, за да потисне колкото е възможно неприятните миризми.
В предната част на конюшнята до една от яслите стоеше някакво тъмнокосо момче. Беше сложило юздите на един подсилен кон — при това добър, ако се съдеше по броя на руните по тялото му — и го решеше, подготвяйки го за седлото. Наблизо стояха още няколко коня от същото качество. Момъкът беше твърде бледолик, за да е някое от конярчетата на Радж Атън, сигурно беше от хората на Силвареста.