Улиците гъмжаха от хора — тълпа от хората на Радж Атън тичаше към оръжейната да награбят припаси, оръжия и коне — кой каквото докопа; търговци сновяха насам-натам да опазят каквото могат от стоката си от плячкаджиите.
— Стой! — викна капитанът на гвардията, щом Габорн обърна конете. — Кой кон е за краля?
Габорн завъртя очи с досада, сякаш отговорът беше очевиден. Ако беше истински коняр, щеше да знае кой от конете ще остане най-спокоен, кой кон ще се старае да държи видиотения крал да не падне от гърба му. Но сега се побоя, че и петте коня могат да скочат и да се разбягат всеки момент. Собственият му, жребецът, който беше яздил през града предния ден, беше обучен да разпознава войниците на Вълчия господар по снаряжението им и да се нахвърля върху тях с копита и зъби. Обкръжен от войници на Вълчия господар, сега жребецът му мяташе глава и нервно местеше тежестта си от крак на крак. Беше неуверен. Настроението му нервираше другите коне.
— Ох, днеска, кой знае? — каза Габорн. — Буря надушвам май. Виж ги колко са плашливи всички.
Погледна конете. Всъщност две от животните изглеждаха по-малко притеснени от суматохата.
— Краля го сложи на Бунт, пък дано не вземе да падне! — Габорн потупа по шията един дорест кон, беше измислил името му в момента. — Принцесата да седне на сестра му, ей тая тук, Възмездие. Техните Дни могат да яхнат плашливите коне и да си натъртят задниците, все ми е едно. А, и виж оня ремък на седлото на краля. Много е хлабав. О, и Траурен звън, оная там, нея я сложи последна в колоната. Рита.
И се обърна да си тръгне.
— Чакай! — викна капитанът, точно както очакваше Габорн.
Габорн изви врат и го погледна с досада.
— Ти ще качиш краля на коня! Всички ще ги качиш. Искам лично да ги изведеш през портата.
— Нямам време! — възрази Габорн. Понякога най-добрият начин да си осигуриш работа е като се правиш, че не я искаш. — Искам да погледам как тръгват войниците.
— Изпълнявай! — изрева капитанът.
Габорн сви рамене, взе поводите и подкара конете през портикула в двора на цитаделата на Посветителите, близо до грамадния фургон.
Още не бяха успели да доведат товарните коне, които щяха да го теглят, така че фургонът стоеше килнат напред, с опряна в земята ос.
Габорн погледна във фургона, като се стараеше да не се вглежда прекалено в Йоме. Изтри потта от челото си с ръкав, след което слезе от коня и помогна на Йоме да се качи. Нямаше представа дали може да язди, затова изпита облекчение, като видя как тя леко се намести на кобилата си и хвана уверено юздите.
Видиотеният крал беше друга работа. Очите му се опулиха и той заломоти изплашено и сграбчи коня за шията веднага щом Габорн го вдигна на седлото, след което понечи да се смъкне. Въпреки че някога кралят беше великолепен ездач, сега и помен нямаше от това. Габорн разбра, че трябва съвсем буквално да го върже за седлото.
Поемаше неразумен риск: Йоме можеше да язди, но кралят определено щеше да му създаде проблем.
Габорн смяташе да изведе краля и Йоме през градските порти и след това да препусне към гората, където войските на Ордън можеха да го защитят. Надяваше се, че никой от вражеските стрелци няма да посмее да стреля по краля. Като вектор, той беше твърде ценен за Радж Атън.
Най-много се боеше, че конниците на Радж Атън можеха да се впуснат в гонитба.
За щастие, конят на краля изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен от крясъците на краля и от щуротиите му със стискането по шията. След като Габорн го затегна здраво, Силвареста прояви повече интерес да потупва животното и да го целува по врата, отколкото да се опитва да слезе и да тръгне пеш.
Радж Атън се приведе над напоената с кръв земя и задуши дирята на Габорн сред брезовата горичка. Горе на хълма стояха съветниците му и двама телохранители, осветени от обедното слънце.
Но тук, в сенчестата гора, Радж Атън търсеше сам, както можеше само той.
— Това е мястото — извика един от капитаните му.
Но земята миришеше само на плесен, хумус и гнили листа. От пожарите, изпепелили градината на чародея, се беше посипала пепел, заличавайки дирята. Разбира се, във въздуха се долавяше и нотка на пролята от войник кръв.
Принцът беше преминал през градината на билкаря, така че собствената му миризма беше маскирана под пластове розмарин, жасмин, треви и други богати аромати. Предната нощ хората на Радж Атън бяха отъпкали земята наоколо, още повече разваляйки миризмата.