Колкото повече душеше въздуха, толкова повече му убягваше дирята.
Но нито едно от ловните му кучета не можеше да проследява толкова добре, колкото самият Радж Атън. Така че Вълчия господар коленичи в мазната пръст и задуши грижливо — отсяваше някои миризми и търсеше точно онези, които можеха да принадлежат на Габорн. Запълзя напред, търсейки някаква следа, оставена от Габорн между дърветата. Може би младежът се беше отъркал в листата на някоя лоза или беше пипнал ствола на някоя елша. Ако го беше направил, миризмата му щеше да се задържи.
Не намери никаква миризма около кръвта, но се натъкна на нещо не по-малко интересно: землистия мускус на млада жена, девица, която е работила в кухните. Странно, че никой от ловците му не беше споменал за тази миризма. Можеше да е нищо, но можеше и да е жена, която е придружавала принца.
Радж Атън изведнъж стреснато се изправи. Няколко сипки от близкото дърво се разлетяха, уплашени от рязкото движение. Радж Атън се вслуша в тихия шепот на вятъра в клоните. Миризмата на момичето му беше позната, беше я помирисвал…
Тази сутрин.
Беше минал покрай нея на Пазарната улица, малко извън кралската цитадела.
Радж Атън притежаваше дарове на ума от над хиляда души. Помнеше всеки удар на сърцето си, помнеше всяка дума, изречена някога пред него. Сега си представи жената, поне както я беше видял, в тил. Добре оформена, с дълга тъмнокафява коса. Стоеше до някаква статуя от сив камък. Отново го връхлетя онова странно усещане — странно и необичайно замъгляване на мисълта.
Но… не, изведнъж осъзна той. Не можеше да е било статуя. Онова нещо се беше раздвижило. И все пак, когато го подмина, беше останал с впечатление за камък.
Той се помъчи да си спомни лицето на статуята, да си представи нещото, което беше подминал, като жива плът. Но не можеше да го види, не можеше да го превърне в образ. Статуя на момче — безлик, простоват на вид момък, облечен в мръсен халат.
Стояха на улицата близо до мястото, където беше убита неговата пиромантка.
Но почакай! Сега Радж Атън се сети — миризмата. Спомни си миризмата им. Задържа я в ума си. Да, тя беше и тук, в гората. Беше я подушил и в конюшнята. Младежът, когото Радж Атън беше видял в конюшнята, само преди няколко минути.
Радж Атън можеше да си спомни всичко, което беше видял от години. Сега се помъчи да извлече лицето на момъка, да го види там, в конюшните.
Но вместо момък му се привидя дърво… огромно дърво в средата на гората привечер, толкова огромно, че разлюлените му клони посягаха да уловят звездите.
Толкова мирно беше под това дърво, докато го гледаше, че Радж Атън вдигна ръце, усети как топлината на звездната светлина докосва дланите му и прониква в тях.
Изпита копнеж да бъде това дърво, да се разлюлее на вятъра. Неподвижен, непоклатим. Нищо повече от ствол и корени, протягащи се дълбоко в почвата, пипалца на корени, гъделичкани от безбройни червеи. Дълбокият дъх на вятъра. Птиците, зареяли се из клоните му, изплели гнездата си между сплетените клончета по короната, кълвящи личинки и мушици, скрили се под люспите на кората му.
Радж Атън стоеше, затаил дъх, сред горските дървеса, гледаше надолу към по-малките си събратя, вкусваше вятъра, който бавно се виеше около него и през него. Всички грижи бяха секнали. Всички надежди и въжделения бяха заглъхнали. Дърво — толкова мирно и невъзмутимо.
„Ааа, и да стоя така цяла вечност!“
В ствола му лумна огън.
Радж Атън отвори очи. Един от огнетъкачите му стоеше пред него и го гледаше. Беше го докоснал с горещия си пръст.
— Милорд, какво правите? Стоите неподвижен цели пет минути!
Радж Атън си пое дълбоко дъх и изненадано и притеснено огледа околните дървета.
— Аз… Габорн все още е тук, в града.
Но не можеше да опише момчето, не можеше да види лицето му. Съсредоточи се и видя в бърза последователност най-напред камък, после самотен планински връх, а след това — дълбоко ждрело.
„Защо не мога да видя лицето му?“ — зачуди се Радж Атън.
После вдигна очи към дърветата и разбра. Малък тесен пояс дървета към реката. Пръст, протегнат от Дънуд. Но все пак мощен.
— Опожарете тази гора — каза на огнетъкача.
И затича към градските порти, надявайки се, че не е закъснял.
Докато Габорн подкарваше конете през долния двор, от лицето му се лееше пот. При портите напираха хиляди войници.
Извън градската стена се бяха скупчили петстотин рицари. Бойните им коне бяха снаряжени с най-фината броня, каквато можеха да изковат ковачите на Силвареста, черна и излъскана.