По стените на замъка много от стрелците имаха големи лъкове, направени от стомана, които можеха да стрелят на петстотин разкрача. Десетки от тях насочиха стрели. От толкова далече никой не можеше да стреля точно, но един случаен изстрел може да те убие толкова сигурно, колкото и точният.
Конят му препускаше толкова плавно, че му се струваше, че е създание на вятъра, оживяло под него, копитата биеха с четворен ритъм. Жребецът изпружи уши, вдигна доволно опашка, благодарен, че са го пуснали на воля от конюшнята, благодарен, че може да препуска като вихър над земята.
Горите сякаш препускаха бясно срещу Габорн.
Една стрела профуча покрай врата му и забърса ухото на коня му.
Зад него се чу конско цвилене и Габорн се обърна и видя, че конят на Дните на Йоме залита, със забита в шията му стрела. Тънките устни на жената се бяха свили в учудено „О“. Тя се преметна през главата на коня — черна стрела стърчеше от гърба ѝ — и падна на овъглената трева.
Още стрели се носеха към тях във висока дъга. Габорн извика:
— Вдясно, хо-о!
Трите останали коня като един свърнаха встрани, избягвайки стрелите.
— Не стреляйте! — изрева Радж Атън. Глупавите лъкометци щяха да убият Посветителите му.
Пет дузини рицари препускаха бясно през черните поля, осеяни с мъртви върколаци и главанаци, към близките хълмове, където изгорели дървета вдигаха криви клони. Ако рицарите не успееха да догонят принца преди да навлезе в горите, Габорн щеше да намери безопасност при войниците на крал Ордън. Или още по-лошо — самите гори щяха да влязат в бой, за да опазят момчето.
Сякаш за да потвърди подозренията му, откъм гората прозвуча боен рог — пронизителен и самотен зов. Сигнал за хората на Ордън за атака.
Знаеше ли човек колко рицари се криеха там?
Двама огнетъкачи дотичаха на стените. Зноят на телата им се надигна свирепо като от адска паст.
Радж Атън само посочи. Не можеше да види лицето на момчето. Дори когато Габорн се обърна, неизвестно защо не можа да съсредоточи погледа си върху лицето му. Но знаеше гърба му, очертанията му.
— Рахжим, виждаш ли младежа там, който изостава и се готви за бой? Изгори го.
От черните очи на огнетъкача лумна доволна светлина. Рахжим издиша нервно; от разширените му ноздри изригна дим.
— Слушам, о, Велики.
Рахжим нарисува с пръста си руна на огнена сила във въздуха, после вдигна високо ръка и я стисна в юмрук за половин секунда към слънцето, греещо високо в небето. Небесата изведнъж помръкнаха, щом събра слънчевата светлина във фибрите си, нишки като разтопена коприна, събра ги наедно и ги усука надолу във въжета от енергия, съсредоточени в ръката му… докато дланта му не се изпълни с разтопени пламъци.
Рахжим задържа огъня за частица от секундата — достатъчно дълго, за да го съсредоточи на подходящ фокус. После го хвърли с цялата си мощ.
Габорн политна напред, когато вълната от вятър и огън го блъсна в гърба, и усети рязко парене. Зачуди се дали го е улучила стрела, но тутакси осъзна, че връхната му дреха е в пламъци.
Един от рицарите на Радж Атън препускаше до Йоме и се мъчеше да сграбчи юздите на коня ѝ.
Габорн бързо разкъса мръсната тлееща дреха и я метна във въздуха точно в мига, в който тя избухна в пламъци. Реши, че само калта по палтото го е предпазила да не изгори в тази прескъпа половин секунда. Дрехата падна върху муцуната на бойния кон на преследвача на Йоме и се закачи за шлема. Приличаше едва ли не на магьоснически трик.
Конят изцвили от ужас, залитна и хвърли ездача си.
Габорн пак се обърна към замъка. Беше вече на неколкостотин разкрача от огнетъкача — извън обхвата на най-опасните му заклинания.
След като бе пропуснал с първата си атака, сега огнетъкачът щеше да прояви мощта си в изблик на сляп бяс.
Горе на хълма бойният рог прозвуча отново, зовейки мъжете на крал Ордън на щурм. Самата мисъл за това ужаси Габорн. Ако крал Ордън нападнеше, Радж Атън щеше да разбере с колко малко войници разполага.
Небесата помръкнаха за втори път, но този път тъмнината се задържа по-дълго. Габорн се обърна. Огнетъкачът бе вдигнал ръце. Кълбо от огън, ярко и разтопено като слънцето, се оформи между тях.
Габорн притисна лицето си към шията на коня, помириса конската пот, сладникавия мирис на космите.
Пътят свиваше на изток, макар че скоро щеше да поведе на юг. Беше широк и прашен по това време на годината — прах, вдигана от товарните животни на хиляди търговци. Но напред минаваше през овъглени дървета към обещаващите подслон лесове отвъд тях. Точно оттам беше прозвучал бойният рог. Но ако Габорн оставеше пътя тук, ако продължеше направо, щеше по-бързо да се добере до гората.