За нещастие, човек не можеше да пусне пиката, без да махне тежките стоманени болтове, които я придържаха към ръкавицата. Сега, след като острието ѝ се заби в конската плът и кост, тежестта на коня беше такава, че ръката на рицаря се изви нагоре и назад, после изпука и костите на рамото се строшиха още докато пиката пращеше под грамадния натиск.
Непобедимият изрева от гняв, а безполезната му дясна ръка остана прикована към счупената пика.
С лявата си ръка той награби боздугана си, докато Боренсон се мяташе от коня си, замахвайки с острата си брадва с такава сила, че тя разкъса ризницата на Непобедимия, проби кожения елек отдолу и острието се заби под гърлото му.
Боренсон изхвърча след оръжието си и цялата тежест на щита му се стовари върху едрия рицар. Двамата се претърколиха на кълбо през гърба на рицарския кон и паднаха в пепелта.
Толкова свирепи удари щяха да убият на място някой обикновен човек, но обляният в кръв Непобедим на Радж Атън нададе боен вик и отхвърли Боренсон на няколко разкрача надолу по склона.
После скочи на крака и надигна боздугана си. Габорн се зачуди дали ще оправдае името си, защото наистина изглеждаше непобедим. Някои от тези рицари притежаваха над двайсет дара на жизненост и можеха да се съвземат почти след всеки удар.
Непобедимият се втурна напред, бърз като мълния. Боренсон лежеше по гръб. Изрита и железният връх на ботуша му удари глезена на рицаря. Костта изпука като скършена ос.
Непобедимият замахна с боздугана. Боренсон се опита да блокира удара с ръба на щита си. Щитът се огъна от сблъсъка и долният му край се заби в корема на Боренсон.
Боренсон изпъшка.
Габорн вече почти беше стигнал до мястото на битката; конят му сякаш летеше.
Той скочи от седлото и Непобедимия се извърна вихрено да го посрещне, размахал високо боздугана, готов да смаже Габорн с железните му шипове.
Пълният шлем на Непобедимият не осигуряваше периферно зрение, така че той не можеше да види Габорн, докато не се обърне. Докато се извръщаше, Габорн нацели меча си в очния процеп на шлема.
Острието се хлъзна навътре с болезнено тъп звук. Габорн се хвърли напред след оръжието и изтласка рицаря на земята.
Падна върху него и полежа така за миг, останал без дъх. После погледна Непобедимия, за да се увери, че е мъртъв.
Тънкото острие се беше врязало през очния процеп чак до дръжката, беше пробило черепа на Непобедимия и върхът му се беше показал от другата страна на шлема. Дори един Непобедим не можеше да оцелее след такава рана. Тоя специално се беше отпуснал като медуза.
Габорн се надигна потресен, едва сега осъзнал колко близо беше бил до смъртта.
Бързо се огледа за рани, после погледна към склона, уплашен, че още някой рицар може да се спусне отгоре.
Опита се да измъкне късия си меч от шлема на Непобедимия, но оръжието беше заяло здраво и не искаше да излезе.
Габорн се изправи, пое си дъх и погледна към Боренсон. Боренсон се превъртя по корем и повърна върху овъглената земя.
— Добра среща, приятелю — каза усмихнат Габорн. Имаше чувството, че се усмихва за пръв път от седмици, въпреки че беше оставил Боренсон само преди два дни.
Боренсон се изхрачи на земята, отърка устата си и се усмихна.
— Наистина мисля, че трябваше да си измъкнеш задника оттука още преди Радж Атън да се приближи по пътя.
— Радвам се, че те виждам, все пак — каза Габорн.
— Сериозно говоря — изръмжа Боренсон. — Няма да те остави да се измъкнеш толкова леко. Не разбираш ли, че той е бил целия този път само за да унищожи дома Ордън?
Сбогуване
В Кулата на Посветителите Шемоаз пъшкаше и се мъчеше да повдигне баща си от постелята му от слама и сушена лавандула, след което го извлече на зелената трева на двора, за да може да се качи на големия фургон за своето пътуване обратно на юг. Беше трудно да пренесе толкова едър човек.
Не, не тежестта правеше мъкненето му толкова трудно. Беше от начина, по който той се държеше за нея, стиснал жестоко раменете ѝ; силните му пръсти се впиваха в кожата ѝ, а краката му не можеха да се отпуснат достатъчно, за да върви.
Имаше чувството, че го е предала още преди години, когато му позволи да замине на юг и да се бие с Радж Атън. Беше се бояла, че никога повече няма да се върне, че ще го убият. Надявала се беше, че страхът е само детинска тревога. Но сега, след като бе преживял толкова години затворничество, Шемоаз си въобрази, че я спохожда някакво предчувствие, може би някаква хладна увереност, пратена ѝ от предците от гробовете.