— А Радж Атън? — попита Боренсон. — Разбирам, че тръгва, но дали ще тръгне към Лонгмът?
— Точно както се е надявал баща ми. Ще тръгне след час — каза Габорн.
Боренсон кимна. Слънцето светеше в сините му очи. Усмихна се.
— Кажи ми — почти прошепна Боренсон, — къде ги водиш? — Кимна към Йоме и видиотения ѝ баща.
— В Лонгмът — отвърна Габорн. — Взех най-добрите коне в кралските конюшни. До довечера можем да стигнем до замъка.
„Сигурно, ако подопечните ти знаеха да яздят“ — понечи да отвърне Боренсон. Облиза устни и пак прошепна:
— Пътят е дълъг и труден. Може би ще е по-добре да оставим Силвареста тук, милорд. — Каза го като приятелски съвет, опитвайки се да прикрие напрежението в гласа си.
— След всички неприятности, през които минах, за да ги измъкна от Радж Атън? — попита Габорн.
— Не ми се прави на глупак — заговори Боренсон ядосано. Лицето му беше пламнало; той целият настръхна. — Силвареста е наш стар приятел, но сега служи на Вълчия господар. Колко дара на ум е прехвърлил Силвареста като вектор за Радж Атън? Колко дара на обаяние му е прехвърлила принцесата?
— Все едно — каза Габорн. — Приятели няма да убия.
Боренсон замълча за миг; мъчеше се да овладее надигащия се у него гняв. „Може ли дори един принц да си позволи подобна милост?“ — искаше му се да извика. Но не посмя да изрече подобно оскърбление. Вместо това се опита да го убеди.
— Те вече не са наши приятели. Те служат на Радж Атън.
— Може да служат като вектори, но избраха да останат живи, и като живи да служат на своя народ — отвърна Габорн.
— Като позволят на Радж Атън да унищожи Мистария? Не се заблуждавайте. Те служат на вашия враг, милорд. На вашия враг, и на врага на баща ви, и на Мистария — и на моите врагове! Да, тази служба е пасивна — но все едно те служат на тях, все едно че са воини.
О, Боренсон им завиждаше понякога — на Посветителите, които живееха като добитък от богатството на своя господар, хранени и повивани.
Разбира се, Габорн трябваше да си дава сметка, че Боренсон служи на своя владетел не по-малко всеотдайно, че се отдава напълно, ден и нощ. Боренсон се потеше, получаваше рани и страдаше. Беше взел дар на метаболизъм, така че остаряваше по две години срещу всяка една при един простосмъртен човек. Макар да беше само на двайсет години от деня на раждането си, малко по-голям от Габорн, косата му вече окапваше и сребристи косми вече шареха брадата му. За него животът се носеше бързо, все едно че седеше в лодка и бурното течение го влечеше, и той гледаше как брегът се отнася завинаги зад него, неспособен да улови нищо, неспособен нищо да задържи.
Между другото, хората се възхищаваха на Посветителите заради тяхната „саможертва“. Собственият баща на Боренсон беше отдал дар на метаболизъм на един от кралските войници преди Боренсон да се роди и така си лежеше в благословена дрямка през последните двайсет години. За Боренсон това приличаше на измама, с това, че баща му си оставаше млад, с това, че не преживяваше никакви изпитания, докато „одареният“ от него човек се състаряваше и чезнеше. Какво толкова беше „пожертвал“ баща му?
Не, тъкмо хора като Боренсон най-много страдаха за своите владетели, а не някакви си проклети Посветители, които ги е страх да изживеят собствения си живот.
— Трябва да ги убиете — подкани Боренсон.
— Не мога — отвърна Габорн.
— Тогава, кълна се във всички ужасни Сили, ще трябва да ме оставите да го направя аз! — изръмжа Боренсон и посегна да извади брадвата си от клупа. Йоме чу стърженето на дръжката в кожата, трепна и се втренчи в него.
— Стой — тиха каза Габорн. — Аз ти заповядвам. Те са под моя закрила. Под моя клетвена закрила.
Лъхна вятър и понесе пепел по земята.
— А на мен е заповядано да убия Посветителите на Радж Атън.
— Отменям тази заповед — твърдо каза Габорн.
— Не можете! — настоя Боренсон. — Това са заповеди на баща ви, вашите не могат да ги превишат! Баща ви ми даде заповед — толкова тежка, че никой не би ми завидял. Но аз трябва да я изпълня. Аз ще служа на крал Ордън дори вие да не искате!
Боренсон не искаше да спори. Обичаше Габорн като свой брат. Но не можеше да разбере как да опази верността си към дома Ордън, щом като принцът и кралят са в разногласие по този въпрос.
В далечината откъм замъка Силвареста прозвуча тънкият зов на бойните тръби на Юга — Радж Атън повеждаше войските си в поход. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите. Неговите хора уж трябваше да забавят армията, но в този момент те препускаха към Глиганския брод, където нямаше да са от полза.