На фасадата на цитаделата на херцога висеше самият херцог — от един прозорец — обесен на собствените си черва, точно както го беше описала херцогиня Емадайн От Ларън.
Навсякъде се виждаха следите от битката. И много малко оцелели.
Пет хиляди души бяха живели тук. Пет хиляди мъже, жени и деца, които се бяха сражавали със зъби и ножове, за да прогонят хората на Радж Атън.
Нямаха си войници с тежки дарове и боен опит от много години. Нямаха силни оръжия. Бяха разчитали може би само на изненадата и на силния си дух.
И бяха спечелили. След това семействата им бяха избягали, страхувайки се от възмездието на Радж Атън.
Крал Ордън беше очаквал да завари четири или пет хиляди души, обитаващи този замък и градчето — хора, които можеше да използва, за да подсилят отбраната му, хора, които можеше да окуражи за дарове.
Навсякъде щъкаха кокошки и гъски. Из вътрешния двор ровеха свине.
И тук го посрещнаха немощни възгласи, които скоро заглъхнаха. Някакъв мъж извика от върха на цитаделата на Посветителите:
— Крал Ордън, какви вести носите за Силвареста?
Ордън погледна нагоре. Мъжът беше облечен в спретнатата униформа на капитан. Трябваше да е капитан Седрик Темпест, наместникът на херцогинята и временно назначен за командващ отбраната на замъка.
— Замък Силвареста е паднал и хората на Радж Атън го държат.
Лицето на капитан Темпест се смрази от ужас. Явно беше очаквал по-добри вести. Едва ли разполагаше с повече от стотина души. Не беше по силите му да защити замъка, можеше само да го задържи, докато Силвареста успее да изпрати помощ.
— Имайте кураж, мъже на Силвареста — призова Ордън и Гласът му накара думите да отекнат от стените. — Силвареста все още има кралство и ние ще му го върнем!
Стражите по стените нададоха възгласи:
— Ордън! Ордън! Ордън!
Ордън се обърна към яздещия до него капитан Стрекър и му прошепна:
— Капитане, отидете лично на юг до имението Бредсфор и потърсете в градината с ряпа. Търсете за прясно изкопано. Там трябва да намерите заровени силари. Ако успеете, донесете ми двайсет силара с руни на метаболизъм, останалите заровете. Скрийте ги добре.
После Ордън се усмихна и махна с ръка на дрипавите защитници на Лонгмът. Нямаше да е от полза да прибере всички силари в замъка — не и след като Радж Атън можеше да щурмува и да срине целия замък, за да ги намери.
Само трима живи хора знаеха къде са скрити силарите — той самият, Боренсон и сега капитан Стрекър.
Искаше да е сигурен, че ще остане така.
Шепоти
Не повече от час беше изтекъл в горите на Дънуд, когато Йоме за пръв път чу лая на ловните кучета — призрачен звук, носещ се като мъгла от долината зад тях.
Току-що бяха закапали едри капки дъжд, а от планините тътнеше далечен грохот на приближаваща се буря. Насрещни ветрове, духащи кой накъдето му скимне, правеха така, че кучешкият лай ту достигаше ясно до ушите ѝ, ту заглъхваше, ту ги догонваше отново.
Тук, на каменистия гол рид, звукът изглеждаше далечен — на мили от тях. Но Йоме знаеше, че разстоянието е измамно. Бойни псета с дарове на метаболизъм можеха много бързо да пробягат няколко мили. Конете вече се уморяваха.
— Чу ли ги? — извика Йоме на Габорн. — Не са много далече.
Габорн се озърна, след като конят му прескочи един висок шипков храст и се гмурна отново в дълбокия лес. Лицето му беше пребледняло; той се намръщи.
— Чувам ги. Да побързаме.
Побързаха, и още как. Габорн стисна бойния чук и вместо да завива покрай дърветата, подкара коня си право напред и така се натресе в клоните, че на Йоме и на баща ѝ не им се наложи да се снишават под тях.
Йоме се боеше, че това бягане е глупаво. Баща ѝ не знаеше къде се намира, не съзнаваше, че е в опасност. Просто се взираше втренчено в дъждовните капки. В пълна забрава.
Баща ѝ не можеше да си спомни как се язди кон, а мъжете, които ги преследваха, сигурно бяха опитни ездачи.
Габорн реагира на опасността, като препусна по-бързо. След като прекосиха голям участък борова гора, той подкара коня си в галоп през някаква седловина към още по-дълбоките лесове на запад.
Тропотът на конските копита, тежкият дъх от издуващите се до краен предел конски дробове, всичко това бе погълнато от грамадните тъмни дървеса, по-високи от всички дървета, които Йоме бе виждала в Дънуд.
Тук подсилените им коне затичаха с удвоени сили. Габорн ги остави да препускат на воля и животните само дето не полетяха през клисурата, все по-навътре в сгъстяващия се мрак. Небесата отгоре им закънтяха от гръмотевичен тътен. Върховете на високите борове се заогъваха от вятъра и дърветата запращяха чак до корените, но в тези гъсти гори дъждът не ги стигна. Капваше по някоя капка през гъстите борови клони, но рядко.