— Сега какво ще правим, милорд? — попита Йоме.
Никога не беше наричала с тази титла никого освен баща си, никога не се беше прекланяла пред друг крал. Дори и да беше усетил тази внезапна промяна в отношенията им, Габорн не го показа с нищо.
— Трябва да продължим на запад — каза той. — Към средата на леса. По-надълбоко.
— Не на юг? — попита Йоме. — Баща ви може би е в опасност… по-голяма, отколкото съзнава. Бихме могли да му помогнем.
Габорн се усмихна.
— Притеснявате се за баща ми? — каза той. — Обичам ви заради това, принцеса Силвареста. — Макар да го изрече безгрижно, не можеше да сбърка тона му. Наистина бе изпитал благодарност. Наистина я обичаше.
Мисълта я накара да потръпне, накара я да го поиска повече, отколкото някога беше пожелавала мъж. Йоме винаги беше проявявала силна чувствителност към чудесата на магията и знаеше, че страстта ѝ към Габорн е породена от растящите в него земни сили. Не беше красив, длъжна бе да го признае. Не беше по-красив от повечето младежи.
Но я привличаше неустоимо.
„Как би могъл да ме обича?“ — зачуди се тя. Как би могъл да обича това лице? Беше като стена между двамата, тази загуба на обаяние, загубата ѝ на самоуважение и на надежда. Но когато ѝ проговори, когато я увери, че я обича, сякаш топла вълна я обгърна цялата. И тя намери смелост да се надява.
Габорн се намръщи замислено и тихо каза:
— Не, не трябва да тръгваме на юг. Трябва да продължим по своя път — на запад. Усещам как духовете ме привличат. Баща ми отива към Лонгмът, където ще го обгърнат стените на замъка. Костта на земята. Земните сили могат да го опазят. Той е в по-голяма безопасност, отколкото сме ние тук.
И подаде ръка да вдигне Йоме на седлото ѝ.
А вятърът донесе лая на бойните псета от далечните хълмове.
Дар
Препускаха дълги часове — прескачаха повалени от вятъра дървета, катереха се и се спускаха по хълмовете. Йоме остави Габорн да ги води, удивена от пътеките, които избираше.
Времето се замъгли — всички дървета изгубиха очертанията си. Времето изгуби фокус.
В един момент Габорн ѝ посочи, че баща ѝ като че ли язди по-добре. Сякаш някакво кътче от спомените му се беше отворило и той отново знаеше как да седи на седлото.
Йоме не беше толкова сигурна. Габорн спря конете в един поток и баща ѝ се загледа в бръмчащата около главата му муха, докато принцът го питаше настойчиво:
— Можеш ли да яздиш? Ако ти срежа връзките на ръцете от седлото, ще можеш ли да се държиш?
Крал Силвареста не отговори. Само се загледа към небето, замижа срещу слънцето и започна да издава някакъв нечленоразделен звук: „Гааааг. Гааааг.“
Габорн се обърна към Йоме.
— Може би казва „да“.
Но когато Йоме се вгледа в очите на баща си, не видя в тях светлина. Той не отговаряше. Само издаваше безсмислени звуци.
Габорн извади нож, пресегна се и сряза въжетата, които придържаха ръцете на крал Силвареста към седлото.
Ножът сякаш хипнотизира крал Силвареста и той посегна да го хване.
— Не пипай острието — каза Габорн. Баща ѝ обаче го стисна, поряза се и удивено загледа окървавената си длан. Раната беше малка.
— Дръж се за седлото — каза Габорн на крал Силвареста, хвана ръката му и я постави на предния лък. — Дръж се. Ето така.
— Мислиш ли, че ще стане? — попита Йоме.
— Не знам. Сега се държи достатъчно здраво. Може и да успее.
Йоме се почувства раздвоена между желанието баща ѝ да е вързан безопасно за седлото и желанието да го остави свободен, та сам да свиква.
— Ще го наблюдавам — каза тя.
Останаха малко, за да могат конете да попасат. От планините ехтеше далечен гръм и Йоме потъна в мисли. Заваля ситен дъжд. Край коня на баща ѝ прелетя голяма златиста пеперуда и привлече погледа му. Очите му я проследиха и той протегна към нея ръка, щом тя отлетя към сенчестите гори.
Малко по-късно отново навлязоха в гората, все по-навътре в дълбоката мрачина. Дърветата ги засланяха от кратките пориви на дъжда. Яздиха така още около час и стигнаха до някаква стара просека. Мракът се сгъстяваше.
От храстите излетя друга царствена пеперуда. Бащата на Йоме посегна да я хване и извика нещо.
— Стой! — викна Йоме и скочи от седлото. Притича до баща си, който седеше накриво, вслушан в дишането на подсиления си кон, и вяло протягаше ръка.
— Пе-фе-уу-га! — извика той и запосяга към бляскащата пред очите му златна царица. — Пе-фе-уу-га! Пе-фе-уу-га!