От очите на баща ѝ затекоха сълзи, сълзи на радост. Дори да имаше някаква болка зад тези очи, някакво осъзнаване за онова, което беше изгубил, Йоме не можа да го види. Това бяха сълзи на детското откривателство.
Сърцето ѝ заби лудо. Йоме сграбчи лицето на баща си, понечи да го придърпа към себе си. Беше се надявала, че ще си върне поне мъничко от ума, достатъчно, колкото да може да говори. Ето, че го бе постигнал. Щом знаеше една дума, можеше да научи и друга. Беше изпитал своето „пробуждане“ — онзи миг, в който връзката между новия Посветител и неговия владетел става здрава, когато връзките на дара укрепват.
След време баща ѝ можеше да научи името ѝ, можеше да разбере, че тя го обича отчаяно. След време можеше да се научи да контролира вътрешностите си, да се храни сам.
Но сега, докато тя се опитваше да го притегли към себе си, той видя похабеното ѝ до неузнаваемост лице, извика от ужас и се дръпна назад.
Крал Силвареста беше силен, много по-силен от нея. Откъсна се от прегръдката ѝ и я бутна толкова рязко, че тя се уплаши да не ѝ е счупил ключицата.
Все едно. Болката не смали радостта ѝ.
Габорн се наведе от коня и хвана ръката на крал Силвареста.
— Е, хайде, милорд, не се бойте — каза му успокоително. Придърпа ръката на краля към Йоме, постави дланта му върху нейната, остави го да я погали. — Виждате ли? Тя е мила. Това е Йоме, вашата хубава дъщеря.
— Йоме — каза Йоме. — Помниш ли? Помниш ли ме?
Но дори да я помнеше, кралят не го показа с нищо. Широко отворените му очи бяха пълни със сълзи. Галеше ръката ѝ, но засега не можеше да ѝ даде нищо повече.
— Йоме — прошепна Габорн, — трябва да тръгваме. Зная, че не можеш да ги чуеш, но мастифите вече вият в горите зад нас. Нямаме време за губене.
Сърцето на Йоме заби толкова силно, че тя се уплаши да не спре. Нощният мрак не можеше да е много далече. Дъждът беше спрял.
— Добре — промълви тя и се метна на коня си.
Бойните псета в далечината залаяха, а наблизо някакъв вълк единак зави в отговор.
Непривилегированите
Застанал в сянката на брезите, Джюрийм се взираше надолу. Непобедимите на неговия господар отдъхваха, налягали по земята кой където намери. Отвъд тази височина като смачкана метална броня се гънеха и разгръщаха планините, обрасли с огромни дървета. Габорн бягаше към най-тъмните недра на Дънуд.
Но Джюрийм знаеше доста за този район и изпитваше страх, също както и Непобедимите. Картите показваха Западния лес само като едно тъмнозелено петно, в чийто център се открояваше груба скица на Седемте стоящи камъка на Дънуд. В Индопал разправяха, че вселената е огромна костенурка. На гърба на тази костенурка се издигали Седемте камъка, а върху тях бил разположен светът. Глупава легенда, Джюрийм го знаеше. Но интригуваща. Защото в древни томове се твърдеше, че преди хилядолетия мътните, владетелите на Долния свят, издигнали Седемте камъка, за да „крепят света“.
Непобедимите претърсиха земята под брезите за следи от Габорн. Странно защо, но миризмата на принца им убягваше, а сега и мастифите стояха зяпнали глупаво, с вдигнати носове, и се мъчеха да я уловят.
Не беше възможно. Младият принц Ордън водеше на коне трима души. Миризмата им трябваше да се е задържала силна във въздуха, конските копита — да са оставили дълбоки отпечатъци. Но дори Радж Атън не можеше да надуши младежа, а земята бе толкова суха и камениста, че не можеше да задържи отпечатък.
Повечето от хората на Радж Атън бяха останали без коне. Дванадесет мъртви коня, няколко кучета — също. Спешилите се мъже трябваше да могат да настигнат Габорн, но се оплакваха:
— Много е корава тая земя. Не можем да вървим по нея.
Един Непобедим беше седнал на паднал дънер, свалил единия си ботуш. Джюрийм видя черните отоци на петата му, ужасните мехури по стъпалото и пръстите. Тези груби хълмове бяха убили повечето коне и кучета. Щяха да убият и мъжете. Дотук Джюрийм имаше късмет, че конят му бе оцелял, но задникът така силно го болеше, че не смееше да се смъкне от седлото от страх, че няма да може да се качи отново. Още по-лошото бе, че се страхуваше да не би и неговият кон всеки момент да издъхне. След като не можеше да бяга с тези мъже, щяха да го изоставят тук в горите.
— Как го прави? — зачуди се Радж Атън.
Преследваха Габорн вече от шест часа, смаяни от способността на младия принц да им се измъква. Всеки път се натъкваха на брезова горичка. Всеки път изгубваха напълно миризмата на Габорн и трябваше да заобикалят, докато стигнат боровете. И ставаше все по-трудно и по-трудно да хванат дирята на принца.