— Бинесман — каза Джюрийм. — Бинесман е направил някакво заклинание на Земен пазител на принца, за да го крие.
Габорн ги водеше някъде, където никак не им се искаше да стигнат.
Един от офицерите на Радж Атън, Салим ал Дауб, заговори с мек, женствен глас:
— О, Светлина на Земята — подхвана тържествено той, — може би ще е по-добре да изоставим това безплодно преследване. Конете мрат. И вашият ще умре.
Великолепният кон на Радж Атън наистина показваше признаци на умора, но Джюрийм трудно можеше да си представи как ще умре.
— Освен това — продължи Салим, — това е неестествено. Навсякъде, където минем, земята е по-корава от камък, а конят на принца препуска по нея като вятър. Листа падат по пътя му, крият дирите му. Дори и вие вече не можете да го надушите. Твърде близо сме до средата на омагьосания лес. Не го ли чувате?
Радж Атън се смълча и красивото му лице стана безстрастно, докато се вслушваше. Имаше дарове на слух от стотици хора; обърна ухо към горите и затвори очи.
Джюрийм си представи как господарят му чува шумоленето на отдъхващите си войници, пулса на сърцата им, диханието им, къркоренето на стомасите им.
Но отвъд всичко това… трябваше да е тишина. Чиста, дълбока тишина по цялата смрачена долина под тях. Джюрийм също се вслуша. Нямаше птичи зов, нито цвърчене на катерици. Толкова дълбока тишина, че сякаш самите дървета бяха затаили дъх в очакване.
— Чувам — прошепна Радж Атън.
Джюрийм чувстваше силата на тези гори и се зачуди. Господарят му се боеше да нападне Инкара, защото тя също таеше в недрата си древни сили — силите на арр. Но тук, в Севера, хората живееха около този лес и явно не събираха от тази сила, или не общуваха с нея. Предците им бяха част от тези гори, но сега северняците бяха отлъчени от тях, забравили бяха онова, което са знаели.
Или може би не бяха. Габорн получаваше помощ от гората. Радж Атън беше изгубил дирите на момчето, изгубил ги беше безнадеждно.
Радж Атън извърна глава на северозапад и се загледа над долините. Слънцето просветна за кратко, докато той се взираше в една дълбока, много далечна долина.
Сякаш самото сърце на безмълвието лежеше там.
— Габорн се е запътил ето натам — заяви с пълна увереност Радж Атън.
— О, Велика яркост — замоли се Салим. — Харун моли да го оставите тук. Той усеща присъствието на зложелателни духове. Огнетъкачите нападнаха гората и дърветата търсят възмездие.
Джюрийм така и не разбра защо това толкова ядоса господарят му. Може би защото Салим го помоли. Салим беше стар и отличен телохранител, но провалил се убиец. Изгубил беше благоразположението на Радж Атън.
Радж Атън застана пред Харун, верен боец, който седеше на дънера, свалил ботушите си, и разтриваше отеклите си крака.
— Искал си да останеш? — попита го Радж Атън.
— Ако позволите, Велики — отвърна мъжът.
Преди Харун да успее да мръдне, Радж Атън извади кама и я заби в окото му. Харун изохка и понечи да стане, после се претърколи през дънера, задавен в кръвта си.
Джюрийм и Непобедимите зяпнаха със страх господаря си.
Радж Атън попита:
— Е, иска ли още някой от вас да остане?
При Седемте стоящи камъка
Габорн яздеше с всички сили и макар конят му да беше един от най-силните в Мистария, към края на деня усети, че животното под него отмалява.
Жребецът хриптеше, за да си поеме дъх. Ушите му клюмнаха. Сериозни признаци за умора. Сега, щом прескочеше някое ниско дърво или дере, го правеше съвсем безразсъдно, оставяше се тръните да одраскат задницата му, не стягаше краката си. Ако Габорн не спреше скоро, конят можеше да пострада. През последните шест часа беше пробягал над сто мили на юг и после отново на северозапад.
Габорн беше сигурен, че съгледвачите на Радж Атън вече са започнали да губят конете си. Чуваше лая само на две-три от кучетата. Дори бойните псета на Радж Атън се бяха уморили от преследването. Дано да бяха толкова уморени, надяваше се той, че да правят грешки.
Продължи да язди по някакво тясно дере. Нощните сенки вече падаха.
Тук можеше да вижда съвсем добре. Ясноочето сякаш командваше нощта, преди да е изветряло съвсем. Това го удиви, защото очакваше въздействието му да се загуби много отдавна.
Чувстваше се напълно изгубен, представа нямаше докъде ще стигне, но въпреки това се носеше напред с леко сърце през дълбоката, обрасла с борове клисура.
Натъкна се на нещо, което не беше очаквал да срещне толкова навътре в Дънуд — древен каменен път. С вековете по него се беше натрупал дебел килим от борови иглички и между камъните бяха поникнали дървета. Но все пак, докато навлизаше все по-дълбоко в клисурата, пътят можеше да се проследи.