— Какво става?…
Бинесман се вгледа в очите на Габорн и каза тихо:
— Може би това е краят на света.
Побъркан свят
Бинесман се наведе над Габорн и заоглежда раните му.
— Светлина — изръмжа той.
От тоягата му започна да се излъчва смътнозелена светлина — не от огън, а като блясъка на стотици събрани на чворестия ѝ връх светулки. Някои полетяха нагоре, обкръжиха лицето на Бинесман.
Габорн вече виждаше стареца съвсем ясно. Носът му беше окървавен, а по бузата му имаше засъхнала кал. Не изглеждаше лошо ранен, но явно беше пострадал.
Бинесман се усмихна мрачно на Габорн и на Йоме, после се вслуша в лая на кучетата в горите.
— Хайде, приятели. Да влезем в кръга, там ще сме в по-голяма безопасност.
Йоме като че ли не се нуждаеше от втора покана. Хвана юздите на своя кон и на коня на баща си и задърпа животните покрай нападалите статуи.
Габорн се надигна на колене и опипа натъртените си ребра. Болеше го да диша. Бинесман му предложи рамото си и Габорн закуцука към вътрешността на каменния кръг.
Конят му вече беше влязъл, хрупаше ниската трева и потропваше с предния си десен крак. Габорн се зарадва, че е оцелял след заклинанието на халата.
Все пак изпита боязън да пристъпи в кръга. Усещаше земната сила. Беше старо… ужасно място, сигурен бе, за онези, които нямаха работа тук.
— Хайде, Земеродени — подкани го Бинесман.
Йоме пристъпваше сковано, свела поглед към земята, явно изнервена от излъчващата се от нея сила. Габорн я усещаше съвсем доловимо, като докосването на слънчева светлина по кожата му — издигаше се отдолу и пълнеше с енергия всяка фибра от съществото му. Той клекна да свали ботушите си, за да изпита това чувство още по-пълно. Земята в самия кръг имаше силен минерален мирис. Въпреки че навсякъде околовръст растяха грамадни дъбове, по-високи от всичко, което Габорн бе виждал, нямаше нито едно дърво близо до центъра на кръга, само ниски храсти с белезникави плодове. Земята миришеше твърде могъщо, твърде силно за всичко друго, което можеше да се вкорени. Габорн смъкна ботушите и седна на тревата.
Бинесман остана прав и започна да се оглежда намръщено, като воин, оглеждащ полесражението.
— Не се бойте — прошепна той. — Това е място на великата сила на Земните пазители. — Но не го каза напълно убедено. Беше се сразил точно тук с халата и щеше да загуби.
Бинесман бръкна в джоба на халата си, извади няколко листа от тайна с форма на острие на копие, смачка ги и ги хвърли във въздуха.
Лаят на бойните псета се усилваше, отекваше от клоните на вековните дъбове. По гърба на Габорн полазиха тръпки.
— Чух как дърветата ме повикаха тук — каза той.
Бинесман кимна.
— Аз ги помолих. И аз поставих над теб защитните заклинания, за да попречат на Радж Атън да те догони. Макар че от толкова далече не можаха да свършат много работа.
— Но защо дърветата ме наричаха погрешно? — попита Габорн. — Защо ме наричат Ерден Геборен?
— Дърветата тук са стари, забравят — каза Бинесман. — Но все още помнят своя крал, защото тази гора е била съюзничка на Ерден Геборен. А ти много приличаш на него. Освен това баща ти трябваше да те нарече Ерден Геборен.
— Какво искаш да кажеш с това „трябваше да те нарече“?
Бинесман поясни:
— Господарите на Времето някога са казали, че когато падне седмият камък, Ерден Геборен ще се върне при камъните със своя Земен пазител и свита от верни принцове и крале, за да бъде коронясан тук, тук да замислят края на своя век, с надеждата човечеството да оцелее.
— И ти би ме помазал за крал? — попита Габорн.
— Ако светът не се беше побъркал — каза Бинесман.
— А Радж Атън?
— Щеше да е един от най-горещите ти поддръжници, в един по-съвършен свят. Обалините тази нощ го доведоха тук, също както доведоха теб и крал Силвареста. — Бинесман кимна към падналото същество, което приличаше на статуя.
„Обалини“, така се наричаха тези същества, въпреки че Габорн никога не беше чувал името.
— Габорн, ние сме в ужасна опасност. Нищо не е така, както трябваше да бъде — кралете на цял Роуфхейвън и на Индопал трябваше да са тук тази нощ. Мъже, които трябваше да се превърнат във велики герои в предстоящата война, или са убити, или сега лежат като Посветители в цитаделите на Радж Атън. Всички сили ще се разбушуват в тази война, но защитниците на земята са малобройни и слаби.
— Не разбирам — каза Габорн.
— Ще се опитам да го изясня, когато пристигне Радж Атън — отвърна Бинесман.