Радж Атън предпазливо пристъпи към Габорн, сякаш обмисляше дали да не го нападне. От воините тук само Радж Атън никога не беше взимал дар от куче. Така само той щеше да устои на прашеца тайна на Бинесман. Брътвежът на магьосника, разбира се, не беше по нрава на Радж Атън.
— Стой — каза Бинесман и рязко се обърна. — Никой да не помисля дори да навреди на друг човек върху тази земя. Това място е силно в земната мощ, а тази мощ трябва да се използва за защита на живота. Не за отнемането му.
За изумление на Джюрийм Радж Атън спря и прибра оръжието си. Но като помисли, разбра, че думите на чародея съдържат тон на властно убеждение. „Никой да не помисля дори да навреди на друг човек върху тази земя…“
Бинесман задържа Радж Атън с поглед.
— Казваш, че се нуждаеш от помощта ми в борбата си с халите. Много добре. Ще ти помогна, стига и ти да се присъединиш към мен. Откажи се от своите силари. Присъедини се към нас, в нашия поход в служба на Земята, Радж Атън. Нека нейните сили те съхранят.
Радж Атън отвърна с противоположно предложение.
— Убеди крал Ордън да ми върне силарите. Тогава ще видим…
Бинесман поклати тъжно глава.
— Разбирам. Дори тогава няма да се присъединиш към нас. Ти не толкова искаш да се биеш с халите, колкото жадуваш за славата, която ще ти донесе една победа срещу тях.
Габорн пристъпи напред и заговори искрено:
— Радж Атън, моля те, вслушай се в разума. Земята се нуждае от теб. Служи на Земята, като мен. Сигурен съм, че ако поговоря с баща ми, можем да съставим общ план. Можем да разделим силарите между двете държави, така че никой да не се бои от другия…
Габорн трепереше, сякаш дори това предложение го плашеше. Младежът явно се съмняваше в способността си да наложи един такъв план. Но го каза искрено — съвсем като чародея.
Радж Атън остави предложението на Габорн без отговор и каза на Бинесман:
— Прав си. Няма да се присъединя към вас, Земни пазителю — не защото се стремя към чест и слава, а защото вие служите на змиите и полските мишки не по-малко, отколкото на човешкия род. Не ти вярвам. За теб нашите дела не означават нищо. — Докато споменаваше за змии и полски мишки, Радж Атън изгледа презрително младия принц.
— Хорските дела значат твърде много за мен — каза Бинесман. — По моя преценка хората може и да не са нещо повече от полските мишки, но определено не са и по-малко.
— Тогава служи на мен — каза с изкусителен глас Радж Атън.
Бинесман скочи върху един от падналите обалини с енергичността на младеж. Загледа се в малките бели цветчета, блеснали на звездната светлина из каменния кръг, и с едно движение даде знак на принц Ордън и останалите да се отдръпнат.
После се обърна към Радж Атън.
— Искаш да ме използваш за оръжие, но на мен е дадено само да пазя. Липсва ти вяра в силата, на която служа. Ето ти тогава. Да ти покажа едно оръжие.
Джюрийм помисли, че магьосникът ще им покаже някаква скрита в тревата тояга с вълшебна сила или пък някой древен, несъкрушим меч.
Но Бинесман изведнъж стана много сериозен. Размаха на три бавни дъги тоягата над главата си, след което я смъкна и с върха ѝ посочи на няколко стъпки пред себе си.
Изведнъж една дълга ивица трева изтръгна корените си от земята.
Там, в тъмната пръст, очите на Джюрийм различиха нещо, което приличаше на кости, сякаш нещо беше умряло тук преди много векове и беше изгнило под земята.
Но щом надникна по-внимателно, Джюрийм се увери, че не са никакви кости — най-обикновени заровени под тревния чим камъни, сухи клони и коренища. Само че сякаш бяха подредени във форма на човек. Джюрийм го забеляза, когато Бинесман се приближи до един камък с форма на глава. Около каменния „череп“ бяха подредени пожълтели глигански бивни, като грамадни зъби. В камъка имаше и тъмни дупки, като за очи.
Когато се вгледа още по-внимателно, Джюрийм забеляза и другите камъни, оформящи костите на ръцете; волски рога стърчаха разперени от тях като нокти.
Но ако тези камъни и парчета от изсъхнали клони оформяха скелета на човек, то този човек беше доста странен. Сплетени коренища лежаха между камъните и клоните и образуваха странни плетива, като жили, преминаващи по огромния скелет.
Бинесман надигна тоягата си. Дъбовете по околните хълмове сякаш изведнъж просъскаха. Вятърът размърда високите им клони, така че сякаш листата надигнаха глас. Но тук, сред поляната, въздухът бе съвсем неподвижен.
Ужас изпълни Джюрийм, защото усети как от камъка под земята се надига земна сила, като при някоя неизречена покана, и как изпълва малката поляна.