Бинесман отново размаха тоягата си високо, на бавни кръгове, и запя монотонно:
Спря да размахва тоягата и се взря навъсен в купчината камъни и дървета. Дишаше тежко, сякаш изговарянето на тези няколко думи му беше струвало скъпо.
Тактът на песента-заклинание се бе изгубил, когато Бинесман прикова очи в земята. Той прошепна на пръстта:
— На Земята служих и ще служа навеки. Живота си отдавам. Дай живот на моето творение. Дай част от живота, който изгубих.
В този миг се случи странно и ужасяващо превъплъщение. Светлина с цвета на смарагд засия ярко в гърдите на Бинесман, превърна се в ослепително ярко кълбо, което изригна и помете земята пред него като метеорит.
В този миг, в този безкраен миг, Бинесман изкрещя от болка и стисна тоягата. Всички светулки по нея полетяха нагоре и забръмчаха около него така, че Йоме успя да го види съвсем ясно.
Косата на чародея, която доскоро бе ореховокафява с посребрели кичури, изведнъж стана сребриста под звездната светлина. Той се подпря на тоягата като прегърбен старец. Зеленото му наметало се окъпа в червено, в златистокестенявите оттенъци на есенни листа, сякаш магьосникът бе някакъв променящ цвета си хамелеон по стените на Южния палат на Радж Атън.
Джюрийм ахна, разбрал какво е станало: старият чародей беше дал години от живота си на купчината клони и кости.
Земята се надигна, благодарна за дара му, и издаде стенещ звук като от раздвижили се греди.
Дори да имаше думи в този звук, Джюрийм не ги разбра. Но Бинесман се вслуша, сякаш земята му говореше. И лицето му помръкна гробовно.
Бавно се напъна да вдигне тоягата, премалял почти до смърт, след което започна да я върти отново в кръгове; сега искрите се разхвърчаха от нея в ярък облак.
Бинесман запя:
На земята камъните, рогата и коренищата се разтърсиха и започнаха да потръпват. Мъртвите клони, оформящи едната ръка, се заогъваха. Бинесман хвърли тоягата си на земята и извика:
— Вдигни се сега от пръстта, поборнико мой. Облечи се в плът! Изричам вярното ти име: Грозен избавител, Светъл разрушител!
Последва дълбок тътен и земната пръст се втурна да се подчини на повелята му, и потече към камъните и дърветата, потече като вода или като ниска утринна мъгла. Листа и зелена трева, клони и камъчета се завихриха в дива смесица.
Допреди миг имаше само купчина странно разпиляна по земята смет, а в следващия се оформиха кости и жили. Запулсираха и се изпънаха мускули, бели дробове се издуха в едно мощно вдишване. Листа, клони и трева се вплетоха в плът, прошарвайки оформящото се тяло със странна патина от зелено и кафяво, червено и жълто.
Всичко това стана толкова бързо, че Джюрийм не можа да различи добре как почвата изригна нагоре, за да придаде на съществото форма и живот.
„Грозен избавител, Светъл разрушител“ вдигна невероятно дългата си ръка, докато плътта се оформяше. Отначало приличаше само на същество от пръст, но кожата светкавично се втвърди и заблестя в смарагдово сияние по шията и по гърба, с убито жълтите оттенъци на мъртви есенни листа.
Воин, и то какъв! Джюрийм ахна. Туфи зелена трева и чистата белота на речни камъчета разцъфтяха по лицето и гърлото на воина.
Воинът се изправи тромаво на колене, изви глава нагоре и звездната светлина удари очите му. Очите бяха плоски и мъртви като камъни по речно дъно, докато сияйната светлина на звездите не ги улови и не се отрази в тях; тогава те засияха все по-ярко и по-ярко. Бушуващ, пламенен разум изпълни тези очи… и мир, чувство на покой, което накара Джюрийм да закопнее да е някъде другаде, да е нещо друго.
Джюрийм знаеше какво означава това… същество. Мнозина магьосници се стремяха да овладеят земните сили. Най-съвършените между тях бяха чародеите на Аррдюн, великите създатели и творци на магически артефакти сред расата на арр. Сравнени с тях, човешките Земни пазители често биваха смятани за слаби, тъй като малцина Земни пазители се месеха в човешките дела, а на тези, които го правеха, им трябваха столетия, докато съзреят.
Но се говореше, че един съзрял Земен пазител е сред най-страховитите същества, на които може да се натъкне човек.