Дълго време Джюрийм остана на седлото, загледан в спящия Радж Атън.
Нощта му се струваше по-тъмна от всякога, макар че звездите грееха достатъчно силно. „Идва един крал“, беше предупредила пиромантката преди смъртта си. „Един крал, който може да те унищожи.“
От времето на Ерден Геборен, преди две хиляди години, на земята не беше се въздигал Земен крал. Сега беше дошъл крал Ордън. При Лонгмът крал Ордън се подготвяше да посрещне щурма на Радж Атън.
Джюрийм се взря в рухналия обалин. Създанието се беше сринало в руини. Замисли се над тази поличба. Сърцето му заби. Усети топлината на нощния въздух, вкуси на небцето си минералния привкус на земната миризма. За малко щеше да обърне коня и да догони чародея. Но тропотът на копитата беше заглъхнал в нощта.
Джюрийм се втренчи в своя господар.
От много години беше служил всеотдайно на Великия, следвал бе всяка негова прищявка. Старал се беше да бъде добър слуга. А сега се вгледа в собственото си сърце и се зачуди защо.
Имаше време, някъде преди десет години, когато Радж Атън често говореше за единението на силите, за обединението на кралствата на Юга под едно знаме, за да бъдат отблъснати атаките на халите. Странно как с годините тази мечта се бе променила, беше се изопачила.
„Великата светлина“, беше го наричал Джюрийм, сякаш Радж Атън беше някой Ярък или Сияен от долния свят.
Джюрийм обърна коня си.
„Аз съм най-слабият човек тук — каза си той. — Но Ордън може би ще приеме службата ми.
Ще бъда жигосан като изменник. Ако си тръгна сега, Радж Атън ще помисли, че аз съм шпионинът, уведомил Ордън къде да намери силарите.
Така да бъде. Ако бъда жигосан като изменник, такъв и ще бъда.“
Знаеше много тайни, които можеше да разкрие. И ако изоставеше службата си при Радж Атън, това означаваше, че Вълчия господар все още има шпионин сред приближените си.
„Той ще предположи, че съм тръгнал на юг, към Лонгмът — помисли Джюрийм. — И след време аз наистина ще тръгна на юг, за да потърся Ордън. Но тази нощ ще тръгна на север, за да намеря някой плевник или заслон, където да преспя.“
Беше капнал от умора и нямаше сила за дълга езда.
Подкара в нощта.
Четвърта книга
Ден двадесет и втори в Месеца на жътвата,
Ден за клане
Смърт навестява дома на приятел
Вятърът от югоизток се усили и понесе миризмата на дъжд. Зад бурния му порив се втурнаха тъмни облаци и покриха леса. Боренсон дочу далечен тътен на гръмотевици, но същия следобед вятърът донесе до сетивата му цвилене и конска миризма. Войските на Радж Атън се придвижваха през обгорените хълмове.
Беше изтекъл едва половин час, откакто Габорн се метна на коня си и с едно кимване Боренсон им пожела късмет. След миг Габорн, Йоме и крал Силвареста пришпориха конете по покрития с пепел хълм към заслона на горите. Пращенето на клони и изцвилването на кон възвестиха тръгването им, но конете се движеха толкова бързо, че само след миг дори и тези звуци заглъхнаха.
Боренсон също подкара бойния си кон към края на притихналите гори, но пое в друга посока. Пред него се простираше дълга редица древни дъбове и ясен — много от върховете на клоните им бяха напълно изпепелени.
Когато ги приближи, Боренсон забеляза нещо, което го порази с невероятната си странност… Като че ли пред него имаше някаква невидима стена и дърветата зад нея не бяха прихванали огъня. Нито едно кафяво клонче не се беше подпалило, нито една паяжина не беше изгоряла.
Сякаш… пламъците бяха бушували пред тези дървета, изпепелявайки всичко, докато дърветата не бяха им казали: „Стига. Тези гори са наши. Не можете да продължите.“
А може би неестественият огън беше свърнал встрани по някакви свои причини? Един дух на огнената стихия съзнателно беше насочвал за известно време пламъците, но след това беше изгубил целта си и се беше стопил и изчезнал.
Боренсон спря точно пред дърветата. Страхуваше се да навлезе сред тях. Не се чуваше птича песен. Не се чуваше шумоленето на мишки и торбаланци в мъртвите листа под клоните. Дядова брада беше провиснала странно от дебелите дъбови клонаци, на големи завеси. Древна и огромна беше тази гора.
Боренсон беше ловувал из тези призрачни лесове, но никога не беше яздил през тях сам. Знаеше какви опасности дебнат в тях.
Не, не огънят беше свърнал настрани. Гората му се беше опълчила. Стари дървеса живееха тук, толкова стари, че може би помнеха времето, когато мътните са издигнали Седемте камъка. Тук бродеха древни духове, сили, пред които никой смъртен не биваше да се изправя сам.