Стори му се, че сега ги усеща — как го гледат изпитателно. Злокобна сила, от която въздухът бе натежал. Той вдигна очи към сивите небеса, към ниските облаци, понесли се от югозапад. Вятърът го шибна в лицето.
— Не съм твой враг — прошепна Боренсон на гората. — Ако търсиш врагове, скоро ще ги видиш. Те идват.
Предпазливо и много почтително Боренсон подкара коня си ходом под тъмните клони. Само няколко разкрача, достатъчно, за да може да върже животното в някоя долчинка и да изпълзи обратно до края на гората, за да наблюдава преминаването на армията на Радж Атън долу по пътя.
Не му се наложи да чака дълго.
След минута-две се появиха двайсетина мъже. Пред тях скачаха бойни псета. За ужас на Боренсон, водеше ги самият Радж Атън.
За миг Боренсон се уплаши, че следотърсачите ще тръгнат по неговата диря, но при реката те се спряха и почнаха да оглеждат мястото, където Габорн беше взел бронята на Торин.
Боренсон чуваше приглушените им викове, но не разбираше индопалския диалект, на който говореха. Бяха родом сигурно от някоя южна провинция, а Боренсон знаеше само няколко ругатни на северния им диалект.
Радж Атън разбра, че групата на Габорн се е раздвоила.
Тръгнаха по дирята на Габорн. Стъписан от ужас, Боренсон се зачуди защо лично Радж Атън е решил да поведе отряда. Навярно Вълчия господар ценеше Йоме Силвареста повече, отколкото Боренсон можеше да си представи. Или може би Габорн му трябваше за заложник.
Той мълчаливо пожела на Габорн да побърза, да препуска с все сили и да не спира никъде, докато не стигне Лонгмът.
Следотърсачите едва бяха прехвърлили хълмовете вляво от Боренсон, когато на широкия път се появи и главната колона на армията на Вълчия господар. Извезаните със златни ширити връхни палта ярко блестяха на последните слънчеви лъчи пред наближаващата буря.
Първи се появиха лъкометците, хиляди на брой, маршируваха по четирима в редица. Следваха ги хиляда конни рицари. След тях се появиха съветниците и магьосниците на Радж Атън.
Не го интересуваха особено войниците на Радж Атън. Вместо да ги гледа, той зачака какво ще се появи след тях. Грамаден дървен фургон. Фургон, който возеше Посветители — сигурно не повече от три дузини. Фургонът се пазеше зорко от стотици Непобедими.
Стрела не можеше да прониже дървените му стени. Боренсон веднага съобрази, че на сам човек ще му е невъзможно да нападне обитателите на фургона.
Но той знаеше истината.
Радж Атън щеше да повлече със себе си само няколко вектора, надявайки се, че никой не би посегнал да избие стотиците нещастни Посветители в цитаделата на Силвареста или в другите замъци, които сигурно беше превзел в Севера.
След като фургонът с Посветителите подмина, след като се изнизаха всички готвачи, оръженосци и цялата човешка гмеж, точеща се след войската, и още около хиляда мечоносци, след като преминаха и последните хиляда стрелци в ариергарда, Боренсон мрачно осъзна, че избиването на векторите на Радж Атън ще е невъзможно.
Трябваше да се съсредоточи върху проникването си в цитаделата на Посветителите в замък Силвареста. Притесняваше го големият брой стражи, които може би го чакаха там.
Бурята набираше сили и облаците обгръщаха небето. Ветровете замятаха от гората вълни от сухи листа. С приближаването на вечерта облаците засипаха мълнии из небесата. Скоро заваля и дъждът — пороен и безмилостен.
Боренсон придърпа походното си одеяло над главата си и се замисли за Мирима, в Банисфер. Тя имаше трима Посветители — обезумялата ѝ майка и двете ѝ грозни сестри. Бяха дали твърде много от себе си, за да сплотят семейството, да спечелят своята битка срещу бедността. Мирима беше разказала на Боренсон как е умрял баща ѝ.
— Майка ми е отраснала в имение и също е имала дарове — каза му тя. — А баща ми беше богат по едно време. Продаваше фини платове на пазара, правеше зимни палта за богатите дами. Но един пожар изгори дюкяна му и палтата му изгоряха заедно с него. Всичките пари на семейството трябва да са изгорели в този пожар, защото не намерихме нищо.
Доблестен начин да се каже, че баща ѝ е бил убит при грабеж.
— Дядо ми още е жив, но си е взел някаква млада жена, която харчи повече, отколкото той може да ѝ носи.
Боренсон се беше зачудил накъде клони, докато тя не прошепна част от една стара поговорка: „Щастието е лодка… в бурно море, която се вдига и пада с всяка гигантска вълна.“
Мирима, беше разбрал той, му казваше, че не вярва в щастието. Въпреки че уговореният им брак можеше да прилича на щастие, то беше само защото за момента бяха прехвърлили гребена на поредната вълна, а тя се боеше, че всеки миг малката ѝ лодчица ще се блъсне в следващата, ще се разбие и може би ще потъне завинаги.