За да престане да мисли за обалина, както и за изчезването на създадения от Бинесман вайлд, Габорн се съсредоточи върху това свое прозрение, замисли се колко често добрите порядки са вкоренени в необходимостта на човек да зачита Владенията на другите. Вече определено можеше да разбере как обръщения и жестове на почит се наместват в една по-голяма схема.
Но мислите му скоро се отклониха от тези неща и той отново взе да прехвърля в ума си онова, което беше видял.
Габорн подозираше, че Бинесман знае много повече за тъмното време, което щяло да дойде, отколкото бе готов да каже пред Радж Атън, може би много повече, отколкото можеше да сподели. Обучението на магьосниците беше продължително и ревностно, а Габорн беше чувал, че някои основни принципи можело да бъдат разбрани едва след години усърдно учение.
След продължителен размисъл Габорн реши, че има някои неща, за които човек не бива да пита един магьосник. Каква ли цена бе заплатил Бинесман, за да вдъхне живот на своя вайлд?
Земният пазител свърна встрани от пътя и пое по кривите пътеки през дърветата. Никой съгледвач нямаше да може да се оправи сред този влудяващ мрак. Габорн остави чародея да ги води мълчаливо под звездната светлина в продължение на час, докато не стигнаха до някакъв стар път. Оттам Бинесман подкара конете на север, после пътят се насочи към една височина с изглед към широките поля пред село Трот, на двайсет мили западно от замък Силвареста.
В низината се виждаха стотици многоцветни шатри — ордите южняшки търговци, които бяха дошли на север за Хостенфест, но бяха принудени да опразнят полетата край замък Силвареста, когато се появиха войските на Радж Атън.
Бинесман извика на конете да спрат и се загледа към тъмните поля. Тревата беше изгорена до бяло от късното лятно слънце, така че звездната светлина се отразяваше от нея и се виждаше добре.
— Виж! — прошепна Йоме.
Габорн проследи насочения ѝ пръст и видя нещо тъмно да пълзи през полетата към копринените павилиони, конете и мулетата.
Бяха върколаци, стотина. Лазеха по корем към шатрите, за да намерят храна. На изток, покрай височината, той забеляза и няколко едри канари и разбра, че трима от главанаците гиганти също се промъкват към края на гората.
Гладни. Бяха гладни за месо. Радж Атън беше докарал в похода си гигантите и върколаците чак дотук и те бяха оцелели в сутрешната битка, но сега бяха гладни.
— Ще трябва да внимаваме — каза Габорн. — Конете трябва да попасат и отпочинат. Но докато стане безопасно, може би трябва да излезем на открито, където няма да ни изненадат. — Габорн обърна коня си на изток, обратно към замък Силвареста. Оттам можеше да се хване пътят през хълмовете Дъркин на юг.
— Не, трябва да тръгнем на запад — спря го Йоме.
— На запад ли? — учуди се Габорн.
— Мостът при Хейуорт е махнат. Не можем да яздим през гората, така че не можем да се доближим до Глигански брод. Освен това може да се натъкнем на армията на Радж Атън в тъмното.
— Тя е права — намеси се Бинесман. — Остави тя да те води.
Гласът му прозвуча уморено. Габорн се зачуди колко ли го е изтощило това заклинание.
— На запад е единственият ни път — по пътя през хълмовете Тръмък — каза Йоме. — Безопасен е. Не е обрасъл. Хората на баща ми наскоро го разчистиха.
Бинесман настоя конете да отпочинат малко. Всички наскачаха от седлата да се поразтъпчат и да затегнат такъмите.
— Хайде — подкани ги много скоро Бинесман. — Имаме няколко часа преди Радж Атън да се е събудил. Да ги използваме колкото може по-добре.
Подкараха към равнините. Въпреки че конете бяха гладни, а тревата тук растеше висока, беше изсъхнала и те не искаха да я ядат.
Яздиха бавно по черния път около час и най-сетне се почувстваха достатъчно безопасно, за да поговорят, да съставят планове.
— Моят кон май ще е най-бързият по тия пътища — каза Бинесман. — Ако нямате нищо против, аз ще яздя в челото. Ще съм нужен в Лонгмът, а се надявам и да заваря там моя вайлд.
— Мислиш ли, че е там? — попита Йоме.
— Всъщност не съм сигурен — отвърна Бинесман и не пожела да каже повече.
Скоро стигнаха до една порутена селска къща край лъкатушещ поток. Зад фермата имаше овощна градина и кочина за няколко свине. Като че ли живеещият тук селяк се страхуваше, че ще го нападнат, затова беше окачил запален фенер на сливата отпред и още един до вратата на кочината.
Селянинът с право се страхуваше, даде си сметка Габорн. Съборетината му беше самотна, без един съсед на миля околовръст. А тази нощ из полята бродеха великани и върколаци.