Бащата на Йоме подкара жребеца си до фенера и го зяпна като омагьосан, сякаш никога в живота си не беше виждал запален фенер.
После Габорн осъзна, че кралят сигурно наистина не е виждал фенер, или поне не помни да е виждал. Целият свят сигурно му изглеждаше нов, като жив и възхитителен сън, нещо, което беше преживял, но не беше осъзнал.
Габорн също спря под фенера така, че лицето му да се вижда ясно, след което извика към вратата. След малко някаква старица, сбръчкана като ряпа, открехна вратата колкото да ги изгледа намръщено през процепа. Изглеждаше уплашена от толкова много ездачи.
— Може ли да получим малко вода и зоб за конете? — попита Габорн. — И ако имате, малко храна и за нас?
— По туй време? — изръмжа старицата. — Не, дори да беше самият крал! — И тръшна вратата.
Това изненада Габорн и той се обърна да погледне Йоме за реакция. Бинесман се усмихна. Йоме се засмя тихо, отиде до сливата и откъсна няколко едри тъмносини плода. Габорн зърна някакво движение вътре в къщата, когато старицата пристъпи да надникне през прозореца, но нямаше стъкло на прозореца си, а грубо остъргана кожа, през която можеше да види само смътни сенки.
— Да оставите сливите! — викна им тя отвътре.
— Какво ще кажете, ако си вземем сливи колкото можем да носим, а в замяна ви оставим една жълтица? — извика ѝ Габорн.
Бърза като стрела, старицата отново се появи на прага.
— Имате пари?
Габорн бръкна в кесията си, извади една монета и я хвърли на бабата. Ръката ѝ изхвърча от прага да хване монетата. Притвори вратата, докато я захапе, после отново я открехна и извика, този път по-сърдечно:
— При кочината има зърно. Добър овес. Вземете колкото щете. И сливи.
— Благословия за теб и за дървото ти — подвикна Бинесман. — Три години да дава добра реколта.
— Благодаря ви — извика Габорн и ниско се поклони. Двамата с Бинесман отведоха конете отзад, а Йоме остана да нахрани баща си със зрели сливи.
Габорн отвори ниската пристройка, намери един чувал, пълен с овес, и го изсипа в дървеното корито да нахрани конете. Докато го правеше, усети с гърба си, че Бинесман седи на коня и го гледа изпитателно.
— Имаш въпроси към мен — каза Бинесман.
Габорн не посмя да зададе първо най-щекотливите си въпроси. Затова подхвърли:
— Халатът ти стана червен.
— Точно както ти казах, че ще стане — отвърна Бинесман. — В пролетта на своята младост един Земен пазител трябва да трупа сила, да я овладява и подхранва. В зеленото лято на своя живот той възмъжава и съзрява. Но аз вече съм в есента на живота си и вече трябва да покажа реколтата си.
Габорн попита:
— А какво става през зимата?
Бинесман му отвърна с усмивка.
— Няма да говорим за това сега.
Габорн избра един въпрос, който го вълнуваше повече.
— Защо Радж Атън не можеше да ме види? Той мислеше, че над мен е хвърлено заклинание.
Бинесман се изкиска.
— В градината ми, когато Земята изписа руна на челото ти, това беше символ на сила, който аз, в своята немощ, не бих се осмелил да опитам. Сега ти си невидим, Габорн — невидим си поне за своите врагове. Онези, които служат на Огъня, не могат да те видят, но вместо теб виждат любовта ти към земята. Колкото повече се приближават към теб, толкова по-силно им влияе заклинанието. Удивен съм, че Радж Атън изобщо разбра, че си на поляната. Огънят може да му е дал такава сила. Тогава не го осъзнах, но сега го разбирам.
Габорн се замисли над това.
— Но не можеш да разчиташ на голяма сигурност с този дар на невидимост — каза Бинесман. — Много зли хора могат да ти навредят, хора, които не служат на Огъня. А някои особено могъщи огнетъкачи могат да разкъсат прикритието ти, ако те доближат.
Габорн си спомни огнетъкачката в замък Силвареста, как го беше изгледала познаващо, сякаш ѝ беше заклет враг.
— Разбирам… — прошепна той. — Разбирам защо Радж Атън не може да ме види. Но защо аз не можех да го видя?
— Какво? — Веждите на Бинесман подскочиха от изненада.
— Виждал съм лицето му преди, в замъка. Знам шлема му, бронята му. Но тази нощ лицето му беше скрито от мен, тъй както моето от него. Гледах в него и виждах… множество от хора, всички се кланяха като пред божество. Хора в пламъци.
Бинесман се изсмя — дълго и силно.
— Може би си се вглеждал твърде надълбоко. Кажи ми, какво мислеше, когато се появи това видение?
— Просто исках да го видя какъвто е, под всички тези негови дарове на обаяние.
— Нека ти разкажа една история — каза Бинесман. — Преди много години моят учител беше Земен пазител, който служеше на животните в гората — на елените, птиците и така нататък. Те идваха при него и той ги хранеше или лекуваше, според нуждата. Когато го попитах как разбира от какво имат нужда, той като че ли се изненада. „Можеш да го видиш в очите им“, ми каза. Сякаш това беше целият отговор. После ме изгони, защото смяташе, че не съм пригоден за Земен пазител.