Йоме леко отвори очи и погледна нагоре. Тъмнината беше станала толкова плътна, че сякаш и двамата лежаха скрити под одеяло. „Между нас и къщата има дървета — помисли Йоме. — Жената там не може да ни види, а и не знае кои сме.“
От тази мисъл сърцето ѝ силно заби. Разбира се, Габорн трябваше да е доловил учестения ѝ пулс, трябваше да е видял как се бори да не задиша задъхано.
Той постави ръката си на лицето ѝ и отново започна да я гали по бузата. От докосването му Йоме потръпна и гърбът ѝ леко се изви.
„Не е възможно да ме искаш — помисли тя. — Не можеш да ме искаш. Лицето ми е ужас. Вените по ръката ми изпъкват като сини червеи.“
— Бих искала да съм пак красива — прошепна тя без дъх.
Габорн се усмихна.
— Ти си красива.
Наведе се и я целуна по устните. Влажната му целувка ухаеше на зрели сливи. Допирът на устните му я замая. Той хвана дланта ѝ, придърпа я нагоре и я зацелува трескаво.
Йоме го хвана за раменете и се надигна, докато не седна в скута му, и усети как той трепери от възбуда. И в този миг тя разбра, че той го вярва… вярва, че е красива, въпреки че Радж Атън беше отнел обаянието ѝ, чувстваше, че е красива, въпреки че бащиното ѝ кралство лежеше в руини, чувстваше, че е красива и я искаше точно толкова, колкото тя искаше него.
Габорн я привличаше с някаква неведома сила. Прииска ѝ се да я целуне по-грубо. Той зарови уста в бузата ѝ, по брадичката ѝ. Йоме вдигна шия, за да може я целуне надолу. Той го направи.
Разпътна. Чувстваше се разпътна, осъзна Йоме. През целия ѝ живот я бяха наблюдавали, бяха се държали с нея така, че да остане благопристойна и лишена от всякаква страст.
Сега за пръв път се беше озовала сама с мъж, с мъж — и внезапно осъзна, че го обича до лудост.
Винаги беше удържала чувствата си с толкова здрави юзди, че никога не бе допускала, че може да се почувства толкова разпътна. „Само неговото вълшебство — каза си тя — ме кара да се чувствам така.“
Устните на Габорн продължиха нагоре към ухото ѝ.
Тя взе дясната му ръка в своята и я придърпа към гръдта си. Но той я издърпа, не пожела да я докосне.
— Моля те! — прошепна му Йоме. — Моля те. Не бъди благородник точно сега. Накарай ме да се почувствам красива.
Габорн отдръпна устните си от ухото ѝ и се взря в лицето ѝ.
Дори да не му хареса това, което видя, не го показа с нищо.
— Аз… — смутено заговори Габорн. — Боя се, че не мога да бъда нищо друго освен благородник. — Опита се да ѝ се усмихне. — Твърде много години практика.
Отдръпна се от нея, но не съвсем.
Йоме неволно усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. „Сигурно ме мисли за безсрамница. Сигурно ме мисли за покварена — зашепна глас вътре в нея. — Сега ме вижда истински, като похотливо животно.“ От мисълта за собствената ѝ похот ѝ прилоша.
— Аз… съжалявам! — каза Йоме. — Никога не съм правила такова нещо!
— Знам — каза Габорн.
— Наистина… никога! — повтори Йоме.
— Наистина, знам.
— Сигурно ме мислиш за глупачка, или за курва. — „Или за грозна.“
Габорн се засмя леко.
— Едва ли. Аз съм… поласкан, че можа да изпиташ такова нещо към мен. Поласкан съм, че можеш да ме поискаш.
— Никога не съм била сама с мъж — каза Йоме. — Винаги с мен е била моята дева, и Дните ми.
— И аз никога не съм бил сам с жена — каза Габорн. — И двамата с теб винаги сме били наблюдавани. Често съм се чудил дали Дните не ни наблюдават само за да бъдем добри. Никой не би искал тайните му дела да бъдат записани за пред целия свят. Познавам някои лордове, които са щедри и благоприлични, вярвам, само защото не биха искали светът да узнае какво таят в сърцата си. Но колко добри сме, Йоме, ако сме добри само пред хората?
Габорн я притисна към себе си, придърпа я отново към гърдите си, но повече не я целуна. По-скоро приличаше на покана да се отпусне отново, да се опита да поспи. Но Йоме вече не можеше да заспи. Опита се да се отпусне.
Замисли се дали го казва сериозно. Дали се стараеше да бъде добър, или тайно я намираше за отблъскваща? Може би дори в собственото си сърце не смееше да си признае истината.
— Йоме Силвареста — заговори с някак далечен и много официален глас Габорн. — Пътувах далече от своя дом в Мистария, за да ти задам един въпрос. Преди два дни ти ми каза, че отговорът ти би бил „не“. Но се чудя дали би премислила?
Сърцето на Йоме заби лудо и мисълта ѝ заработи трескаво. Не притежаваше нищо, което да му предложи. Радж Атън все още беше в границите на страната ѝ, беше взел красотата ѝ, беше разбил ядрото на армията ѝ. Макар Габорн да твърдеше, че я обича, тя се боеше, че ако Радж Атън продължи да живее, той никога повече няма да може да види естественото ѝ лице, а ще е принуден да гледа тази грозна маска.