Нямаше нищо, което да му даде, освен своята преданост. Как можеше да го задържи това? Като принцеса от Владетелите на руни, тя никога не си беше представяла, че ще се окаже в това положение, при което да обикне мъж и да бъде обичана, а да няма нищо, което да му даде.
— Не искай от мен това — каза Йоме с разтреперани устни и разтуптяно сърце. — Аз… не мога да преценявам собствените си желания по този въпрос. Но ако бях твоя жена, щях да се опитам да живея така, че никога да не скъсаш връзката ни. Никога не бих целунала друг така, както те целунах преди малко.
Габорн я държеше до себе си, удобно и леко, така че гърбът ѝ се отпусна на гърдите му.
— Ти си моята изгубена половина, знаеш ли — прошепна ѝ той.
Йоме се отпусна на гърдите му и сладкият му дъх я погали по шията. Никога не беше вярвала на старите приказки, според които всеки човек е сътворен с половин душа и е обречен постоянно да търси своята друга половина. Сега го усети, усети истината в думите му.
А Габорн прошепна закачливо в ухото ѝ:
— А ако ти някой ден ме имаш за свой съпруг, ще се опитам да живея така, че никога да не помисляш, че съм прекален благородник.
Прегърна я през раменете, притисна я към себе си и остави главата ѝ да се отпусне на гърдите му. Вътрешността на лявата му китка се отпусна на гърдата ѝ и макар това докосване да я възбуди, тя вече не се чувстваше разпътна, нито смутена.
„Така трябва да бъде — помисли тя. — Той притежава мен, аз имам него. Така бихме станали едно цяло.“
Почувства се уморена, сънена. Опита се да си представи какво щеше да бъде в Мистария, в кралския палат. Осмели се да помечтае. Беше слушала разкази за това, за белите лодки по голямата сива река, носещи се през каналите на големия град. Зелените хълмове и миризмата на морска сол. Мъглата, вдигаща се всяка утрин. Крясъкът на чайките и непрестанният грохот на вълните.
Почти си представи кралския дворец, едно огромно ложе с копринена постеля, завесите с цвят на теменуга, веещи се през отворените прозорци, и тя самата — гола, до Габорн.
— Разкажи ми за Мистария — прошепна Йоме. — В Мистария лежат лагуните като обсидиан, сред корени на кипарисови дръвчета… — цитира тя една стара песен. — Така ли е?
Габорн запя мелодията и макар да нямаше лютня, гласът му беше чудесен:
За онези лагуни разказваха, че са домовете на водните чародеи и на техните дъщери, нимфите. Йоме промълви:
— Чародеите на твоя баща… никога не съм ги виждала.
— О, те са слаби чародеи. Повечето от тях не са достигнали до своята зрялост. Най-могъщите водни чародеи живеят навън, в дълбокия океан, далече от сушата.
— Но те все едно влияят на вашия народ. Страната ви е стабилна.
— О, да — каза Габорн, — в Мистария винаги се стремим към равновесие. Много е стабилно. Някои биха казали, че е скучно.
— Не говори лошо за това — каза Йоме. — Баща ти е привързан към водата. Разбирам го. Той умее да… противодейства на неравновесието. Довел ли е със себе си някой от своите чародеи? Бих искала да видя някой от тях.
Йоме си представи, че би могъл, че след като беше довел войници, за да покаже силата си, можеше и да е довел един от своите водни чародеи. Надяваше се, че един такъв чародей би могъл да помогне в битката с Радж Атън при Лонгмът.
— Преди всичко, те не са „негови“ чародеи, както Бинесман не може да се нарече ваш чародей…
— Но все пак, взел ли е някой в свитата си?
— Почти — отвърна Габорн и тя усети, че и той иска помощта на чародеите. На водните чародеи, за разлика от Земните пазители, можеше да се разчита, защото се месеха в хорските дела съвсем редовно. — Но пътят е дълъг, а в равнините на Флийдс няма много вода…
След това Габорн започна да ѝ разказва за своя живот в Мистария, за голямото селище за учени и ученици — Къщата на Разбирането, с нейните многобройни Стаи, пръснати из целия град Аньов. Някои Стаи представляваха огромни зали, побиращи хиляди ученици, дошли да слушат лекции и да участват в дискусии. Други бяха малки и уютни, по-скоро като гостилници в хубав хан, където схоларите седяха край пращящите огньове през зимата, като древните учители, и предаваха уроците си, отпивайки от горещия ром…