Встрани от верижното беше оръжейната и съкровищницата на херцога. Оръжейната беше добре заредена със стрели и железни прътове за балистите — повече, отколкото Ордън си беше представял. Стрелите бяха навързани на снопове по сто. Една бърза сметка показа на Ордън, че тук има поне двеста хиляди стрели, повечето от които приготвени наскоро, със сиви гъши пера — сякаш херцогът енергично се беше подготвял за края на света.
Снаряжението на самия херцог, както и на коня му ги нямаше — несъмнено бяха прибрани от Непобедимите на Радж Атън. Все пак хората на Вълчия господар бяха оставили един дълъг царски меч — от фина хиърдънска стомана, наточена като бръснач.
Ордън огледа дръжката му. В нея беше всечено името Строухорн, майстор с изключително умение някъде отпреди петдесет години — истински Творец.
Индопалците, които допреди петдесет години не носеха в битка нищо освен кожена ризница, не ценяха особено северната броня или мечове. В пустинята тежката плетена ризница или тежката броня бяха твърде горещи, за да се биеш в тях. Затова мъжете там носеха лъскава кожена броня и вместо тежките оръжия на Севера се сражаваха с късите си криви ятагани. Извитите им остриета увеличаваха максимално режещата сила на оръжието, така че с един замах кривият меч можеше да посече човешко тяло. Срещу леко снаряжени противници извитите ятагани бяха невероятни оръжия. Но когато острието на ятагана срещнеше ризница или броня, бързо се затъпяваше или се огъваше.
За човек, сражаващ се в ризница, беше необходимо здраво северняшко оръжие, с право острие и от твърда стомана. Тези мечове можеха да пробият плочестата броня с едно забиване или да разкъсат малките пръстени на ризницата.
Ордън се обнадежди, като видя какво хубаво оръжие е оставено тук, в оръжейната. Радж Атън беше повел голямо количество войска. Можеше да всява ужас, но се сражаваше в непознат климат, с некачествена южняшка стомана. Как щяха да се оправят бойците му в идващата зима?
Преди осемстотин години кралете на Индопал бяха изпратили дарове с подправки, благовония и коприна, а също и малки пауни и тигри, на предците на Ордън, с надеждата да отворят търговия. В замяна предците на Ордън бяха изпратили дарове с коне, злато, фини кожи и вълна, а също и северни подправки.
Кралете на Индопал бяха презрели тези дарове. Кожите и вълната им се бяха сторили твърде тежки за носене в топлите им земи, подправките — незадоволителни. Конете — които според тях бяха с долно качество — ставаха само за товарни животни.
Но златото им бе харесало дотолкова, че бяха започнали да изпращат кервани.
Тъй че Ордън имаше основание да се чуди как индопалците ще се приспособят към тукашния климат. Сигурно нямаше да разберат стойността на вълната и кожата, докато половината от тях не измрат от студ. Сигурно щяха да презрат гледаните за северните планини коне, също както презираха северняшката стомана.
Най-накрая Ордън огледа съкровищницата. Херцогът я беше заредил с удивително количество златни слитъци, използвани за сечене на монети. Крал Ордън огледа печатите — носеха образа на крал Силвареста и на Седемте камъка на обратната страна.
Изглеждаше странно, че херцогът е сякъл монети. На пода беше поставена везна и Ордън извади една златна монета от джоба си, постави я на едното блюдо на везната, след което постави една заготовка на херцога на другото блюдо.
Заготовката беше лека. Дали беше излята много тънко, или беше лека, защото златото бе примесено с цинк или калай, крал Ордън не можеше да определи.
Но беше ясно, че херцогът на Лонгмът е бил фалшификатор преди да стане изменник.
— Долно въшливо псе! — промърмори Ордън.
— Милорд? — попита един от офицерите му.
— Иди да смъкнеш леша на херцог Лонгмът. Срежи му червата, дето го държат да виси от цитаделата, и хвърли трупа в рова.
— Милорд? — повтори изненадан капитанът. Такова отношение към един мъртвец изглеждаше кощунствено.
— Действай! — каза Ордън. — Този човек не заслужава още една нощ кралско гостоприемство.
— Слушам, милорд — отвърна капитанът и изтича навън.
След като обиколи цитаделата на Посветителите, крал Ордън реши да не оглежда останалите кули в замъка. Именията на херцога и лордовете му изглеждаха незначителни. Ордън не виждаше смисъл да бъдат пазени.
Освен това щеше да е по-добре да съсредоточи хората си по външните стени. Лонгмът беше толкова тесен, че един стрелец на източната стена можеше да метне през стоте разкрача до западната, което означаваше, че ако вражеските войници успеят да преодолеят едната стена, многобройни защитници все още могат да стрелят по тях.