Хиляда и петстотин души, може би хиляда и шестстотин. Това беше всичко, с което крал Ордън разполагаше в момента. Беше изпратил вестоносци до Гроувърман и Дрийс, надяваше се на подкрепления. Може би и Боренсон щеше да се върне с по-голямата част от войската си непострадала.
Но трябваше да дойдат тук скоро. Подкрепления, които не пристигнеха преди призори, нямаше да могат да влязат.
Крал Ордън беше приключил с прегледа на цитаделата на Посветителите, когато капитан Седрик Темпест, помощник-комендантът на херцогинята, дойде при него да го посрещне, следван от Дни, възпълна жена на средна възраст. Капитан Темпест беше набит мъж с гъста къдрава кафява коса, високо подстригана. Носеше шлема си в ръка, в знак на почит, но не се поклони пред крал Ордън. За миг от секундата Ордън се почувства унизен, но осъзна, че този човек в момента е временният владетел на замъка. Като такъв, по право не беше длъжен да се кланя.
Вместо поклон Темпест подаде ръка да се здрависат като равни.
— Ваше величество, щастливи сме да ви приемем и да предложим на вас и на хората ви такива удобства, каквито са във възможностите ни. Но се опасявам, че може би скоро ще има сражение. Радж Атън има войска, която напредва от юг.
— Знам — каза Ордън. — Бихме искали да се сражаваме редом с вас. Пратил съм хора до Гроувърман и Дрийс с молба за подкрепления, но подозирам, че ще се поколебаят дали да зачетат молбата на един чужд крал.
— Херцогинята също помоли за помощ — каза Темпест. — Скоро би трябвало да видим какво ще ни донесе това.
— Благодаря ви — отвърна Ордън и се вгледа в очите му.
Това беше най-лошата вест. След като все още не беше пристигнала помощ, това означаваше, че Дрийс и Гроувърман, чули за нашествието, са предпочели да укрепят собствените си позиции, вместо да изпратят помощ. Трудно можеше да ги обвини.
След малко Ордън попита:
— Можем ли да поговорим насаме?
Темпест кимна; влязоха заедно в цитаделата на херцога и изкачиха първото крило на стълбището. Хората на Ордън чакаха отвън. В помещението влязоха само Дните на Ордън и на сина му, с приличащата на достолепна матрона Дни, която следваше Темпест по петите.
Кръвта все още не беше изтрита от пода след жестоката битка. Търкаляха се изпотрошени дървени столове, на пода лежеше оцапана със съсирена кръв и засъхнал мозък брадва, а до нея — две дълги ками.
Тук битката беше стигнала до бой с ножове.
Две червени хрътки вдигнаха любопитно муцуни при влизането на Ордън и размахаха опашки за поздрав. Бяха спали пред студената камина.
Крал Ордън взе една факла, запали я и я тикна под дървените цепеници в огнището. После седна до огъня, на десет стъпки от стола на Темпест.
Темпест изглеждаше малко над петдесетгодишен, въпреки че беше невъзможно да се определи. Човек с дарове на метаболизъм остаряваше бързо. Но Менделас често успяваше да отгатне възрастта на един воин по очите му. Дори с дарове на метаболизъм, някои мъже запазваха в очите си изражение на невинност, на неопитност. Очите на човека оставаха млади — също като зъбите му, ума и сърцето му — въпреки че кожата му ставаше на петна и набръчкана.
Но кафявите очи на Темпест изглеждаха пълни с болка, с битки и с умора. Ордън нищо не можа да определи, колкото и да се взираше в тях. Очите на Темпест изглеждаха стари на хиляда години.
Кралят реши да подходи тактично.
— Любопитен съм да узная какво се е случило тук. Радж Атън очевидно е оставил тук свой гарнизон — добри, подсилени бойци. Как стана така, че херцогинята ги е победила?
— Аз… мога да ви кажа само каквото чух — каза капитан Темпест. — Самият аз бях принуден да дам дар и затова бях приютен в цитаделата на Посветителите, когато избухна бунтът.
— Твърдите, че Радж Атън ви е „принудил“ да дадете дар?
На лицето на капитан Темпест се изписа нещо странно — смесица от отвращение и преклонение.
— Трябва да разберете, отдадох се доброволно. Когато Радж Атън поиска моя дар, думите му бяха като остри ками, които ме пронизаха. Когато погледнах лицето му, то беше по-красиво от роза или от слънцето, изгряващо над планинско езеро. Приличаше на самата въплътена красота; всичко останало, което някога бях смятал за благородно или красиво, ми се струваше жалък фалшификат. Но след като отдадох дара си, след като хората му ме завлякоха в цитаделата на Посветителите, се почувствах като внезапно пробудил се от сън. Разбрах какво съм изгубил, как съм бил употребен.