„Безчестно нещастно псе — помисли Ордън. — Сега ме лъже. Когато попитах за съкровището, помисли, че говоря за златните слитъци в съкровищницата.“ Наистина не беше чувал за силарите на Радж Атън. Това заинтригува Ордън.
Значи херцогинята не беше се доверила на Темпест. Което означаваше, че и Ордън не може му вярва.
Крал Ордън продължи с полуистина.
— Крал Силвареста изпрати съобщение, според което херцогинята е отхвърлила силите на Радж Атън и е скрила заровено съкровище някъде тук, в замъка. Да сте забелязали някакви признаци от копаене наоколо? Някой да е намерил съкровището?
Темпест поклати глава, но очите му светнаха. Ордън беше готов да се закълне, че хората на Темпест ще започнат да копаят само до един час.
— На кого вярваше най-много херцогинята? На кого би поръчала тя да зарови съкровището?
— На шамбелана! — бързо отговори Темпест.
— Той къде е сега?
— Замина! Напусна замъка скоро след бунта. Той… оттогава не съм го виждал!
По тона на Темпест пролича, че се безпокои да не би шамбеланът да се е измъкнал със съкровището.
— Как изглежда той?
— Слаб тип, като върбова пръчка, с руса коса и без брада.
Същият вестоносец, когото Ордън беше намерил убит. Значи херцогинята беше изпратила вест до Силвареста по човека, който беше скрил силарите, след което не беше казала за тях на никой друг. Капитан Темпест можеше да е чудесен войник, способен да брани замъка, но явно беше нечестен. Знанието за съкровището щеше да го изкуши, а херцогинята не беше искала да позволи нейният крал отново да бъде предаден.
Тази новина изпълни крал Ордън с тъга, с тежест. Каква загуба — един толкова великолепен крал като Силвареста да пострада от такова предателство. Цяла нация беше компрометирана.
След като човек като Силвареста беше толкова малко обичан от своите лордове, как Ордън можеше да вярва на собствените си васали?
— Благодаря ви, капитан Темпест — каза крал Ордън с тон, подсказващ, че срещата е приключила.
— А, капитане — добави Ордън, докато Темпест крачеше към вратата и връзваше шлема си под брадичката. — Помощ ще дойде от Гроувърман и Дрийс веднага щом се подготвят. Изпратих им послание за помощ и ги уведомих за съкровището. Войските на Севера ще се съберат тук!
Темпест кимна, въздъхна облекчено и излезе. Достолепната Дни го последва навън.
Ордън дълго остана да седи в тъмното, във фино резбования орехов стол… прекалено фино. Издяланите по облегалката фигури на пируващи мъже се забиваха в гърба му. Човек не можеше да отдъхне в такива столове.
Тъй че Ордън разбърка огъня в камината, хвърли два счупени стола, за да го доразпали, след което се изпъна върху една меча кожа и се заигра с ловните хрътки на херцога — те заплющяха с опашки по пода, зарадвани от вниманието му.
Неговият Дни стоеше забравен в един ъгъл. Сега пристъпи напред и седна на един от столовете. Дните на Габорн остана в ъгъла.
Ордън не беше лягал на пода с куче от момче. Спомни си първия път, когато беше дошъл в Лонгмът с баща си. Беше деветгодишен, на път за дома след първия си голям лов, със сто души в свитата му. Беше през есента, по Хостенфест, разбира се, и тогава се запозна с един млад принц с дълга кехлибарена коса и тесни рамене.
Силвареста. Първият приятел на принц Менделас Ордън. Единственият му истински приятел. Ордън беше имал войници, които го учеха на военно изкуство, беше се свързвал с ласкаещите го синове на по-дребни благородници, които може и да го харесваха, но които, изглежда, винаги бяха наясно как наследеното им положение завинаги ги отделя от един принц.
Дори другите принцове винаги се отнасяха към Ордън с отчуждение — винаги си даваха сметка, че неговото кралство е по-богато, по-голямо от всяко друго.
Единствено на Силвареста Менделас можеше да се довери. Силвареста можеше да му каже как една пелерина му придава глупашки вид, вместо да го прави стилен, или му се смееше, когато не улучеше въртящата се квинтана с копието. Единствен Силвареста смееше да му каже, когато греши.
Крал Ордън усети, че се е задъхал. „Ето, че сгреших — осъзна той. — Сгреших, като изпратих Боренсон да избие Посветителите на Радж Атън.
А ако Боренсон убие Силвареста? Ще мога ли някога да си простя? Или ще трябва да нося белега от това през остатъка от живота си, като зъл отпечатък от тази война?“
И други крале бяха носили такива белези, каза си Ордън. И други се бяха принуждавали да избиват приятели. Като дете беше съжалявал един човек, който беше убил собствения си дядо. Сега знаеше, че твърде често вината се оказва скъпата цена да бъдеш водач.