— Дни? — прошепна крал Ордън на мъжа, седящ зад него.
— Да, ваше величество? — отвърна Дните му.
— Какви вести имаш за моя син? — Беше го познавал през целия си живот и никога не го беше смятал за свой приятел или доверено лице. Но също така се бе възхищавал на своя Дни като учен човек.
— Да говоря за това би нарушило най-светите ми клетви, милорд. Ние не се месим в държавните дела — отвърна Дните.
Разбира се, той знаеше отговора. Дните никога не се намесваха, нито помагаха. Ако кралят се давеше на две стъпки от брега, Дните нямаше да му подаде ръка.
— Все пак би могъл да ми кажеш — помоли Менделас. — Знаеш отговора.
— Да — каза Дните.
— Не се ли интересуваш за мен? Моите чувства толкова ли не са важни? — попита Ордън. — Толкова незначителна ли е съдбата ми, съдбата на моя народ? Би могъл да ми помогнеш да победя Радж Атън.
Дълго време Дните не проговори и Ордън разбра, че премисля. Други Дни бяха нарушавали клетвите си, бяха изричали големи тайни на крале. В това Ордън беше сигурен. Така че защо не и този? Защо не сега?
От ъгъла си Дните на Габорн каза:
— Ако той отговори на вашите въпроси, ще наруши една много свята клетва. Неговият близнак ще разбере. — В думите му прозвуча заплаха. Следящи, които следяха други следящи. — Вие естествено разбирате, ваше величество.
Всъщност Ордън не разбираше, трудно можеше да възприеме такова безсърдечие. Често си беше мислил, че Дните и тяхната религия са чудати и странни. Сега си помисли, че просто са коравосърдечни.
Все пак се помъчи да ги разбере. Дните на Габорн беше останал тук, вместо да отиде при него. Защо? Дали синът му беше загинал, така че Дните му не можеше да го последва? Или Дните просто чакаше Габорн да дойде тук? Или… дали синът му не беше изчезнал дори от погледа на Дните?
Ордън се замисли. Неговият Дни го беше нарекъл „милорд“ — титла, която не беше използвал никога. Човекът искаше да проговори, трудно му беше да остане страничен наблюдател. Въздържаше се, но му се искаше да смекчи всяко тежко чувство в тази отвратителна история.
Възможно ли беше Дни да откаже да му даде съвет, дори собственият му живот да зависеше от това? Ордън беше учил история и знаеше, че в някои войни Дни бяха разкривали тайни. Но така и не беше разбрал каква съдба е спохождала такива Дни.
Хрониките разказваха за делата на крале и държави. Дори някои Дни да се бяха оказвали издайници, да бяха ставали нечии съветници, съдбата на такива Дни никога не се споменаваше.
Вместо това хрониките се нижеха, сякаш един-единствен, безстрастен наблюдател беше следял краля, проучвал беше неговите дела. Ордън се замисли за това.
Когато се върна от имението Бредсфор, капитан Стрекър завари Ордън да лежи до тлеещия огън и да гали двете хрътки.
— Извинете, милорд — каза от прага капитанът.
Крал Ордън се обърна и се надигна.
— Какво намерихте?
Стрекър се усмихна мрачно. Държеше в дясната си ръка връзка пресни репи; очите му блестяха като че ли от гняв.
— Това, милорд. Достатъчно ряпа, за да нахраним цяла войска.
Ужас порази крал Ордън, щом разбра, че силарите ги няма, че са взети.
Стрекър се усмихна лукаво.
— И това — каза той и се пресегна с другата ръка зад гърба си. Извади от колана си малък вързоп силари.
Сърцето на крал Ордън подскочи от облекчение — дотолкова, че веднага прости на капитана за жестоката шега.
Скочи, грабна силарите и ги огледа. Руните по всички изглеждаха съвършени, без вдлъбнатини и драскотини по кръвния метал, всички в картишкия стил. Ордън нямаше тук облекчител, който да изпълни ритуалите, но не му и трябваше. С умовете на двайсет души и даровете на Глас от петнайсет, Ордън и сам можеше да изпее заклинанията не по-зле от най-добрия от тях.
Оръжие. Имаше своето оръжие.
— Капитан Стрекър — промълви Ордън. — Вие, аз и Боренсон сме единствените трима души, които знаят къде лежи това съкровище. Нещата трябва да останат така. Не мога да рискувам врагът да ги намери. Не мога да рискувам да ви пленят.
— Съгласен съм — отговори Стрекър с такъв тон, че Ордън разбра — капитанът си мислеше, че от него се очаква незабавно да се принесе в жертва. След миг Стрекър щеше да си разпори корема.
— Поради това, капитане — каза Ордън, — искам да кажете на хората, че имаме нужда от охранители, които да откарат едно голямо съкровище в Мистария. Изберете трима души — млади, семейни мъже с деца — които да ви придружат като охрана. Изберете ги грижливо, защото можете да спасите живота им. След това вземете хората и четири бързи коня и напълнете дисагите си с камъни, и заминете оттук, като положите всички усилия да не ви хванат.