Както и да се развиеше битката през този ден, всеки мъж в кръга щеше да е призован да пожертва някаква част от живота си.
Ордън изпита благодарност, когато капитанът се поклони, усмихна се и каза:
— Бих бил щастлив да служа с вас, ако ми позволите да вляза в този кръг.
— Благодаря ти — отвърна Ордън, — но се налага да пропуснеш тази възможност да похабиш живота си. Дългът те зове другаде.
Капитан Стрекър се обърна чевръсто кръгом и напусна голямата зала. Ордън излезе след него да събере бойците си за битката.
Командирите му вече бяха разпратили хора на стените. Катапултите вече бяха избутани от защитните ниши в кулите над портите и ги зареждаха, за да изпробват в тъмното обхвата им. Времето беше неподходящо за тези изпитания, но Ордън не знаеше дали ще имат възможност да ги изпитат на дневна светлина.
В този момент откъм западните хълмове прозвуча рог — откъм пътя към замъка Дрийс.
Ордън се усмихна мрачно. „Ето — помисли си, — графът най-после идва, с надеждата да вземе дял от съкровището.“
Беглецът
В Курам казваха, че един беглец с нож може да убие две хиляди души в една нощ. Боренсон действаше още по-бързо, но пък той беше подсилен войник, а и държеше по един нож във всяка ръка.
Не мислеше за това, което върши, не гледаше гърча на жертвите си, нито слушаше трополенето на крака и ръце и къркоренето на кръв. През по-голямата част от нощта бързаше да си свърши работата, изтръпнал от безумен ужас.
Три часа след като беше влязъл в цитаделата на Посветителите, най-сетне свърши делото си. Беше неизбежно някои Посветители да се събудят и да се опитат да се борят с него. Беше неизбежно, че някои жени, които убиваше, се оказваха красиви, и че някои от мъжете бяха млади и можеше да ги очаква пълноценен живот. Неизбежно беше, че колкото и да се мъчеше да блокира спомените за лицата им в ума си, имаше мигове, които знаеше, че никога няма да забрави: като онази стара сляпа жена, впила костеливите си пръсти в палтото му, молеща го да почака; като усмивката на стария му приятел по чашка по време на лов капитан Дероу, който му пожела последно сбогом с разбиращо намигване.
По средата на деянието си Боренсон осъзна, че това се беше искало от него, че Радж Атън беше оставил нарочно Посветителите без охрана, че беше знаел, че ще бъдат избити. Той не изпитваше състрадание към тези хора, за него те не означаваха нищо.
Нека приятел да премахне приятел, брат да вдигне нож срещу брата. Нека се разкъсат помежду си държавите на Севера. Точно това искаше Радж Атън и Боренсон съзнаваше, че още докато избива тези невинни, се е превърнал в инструмент в ръката на Вълчия господар.
Оставянето на Посветителите съвсем без охрана не беше наложително. Четирима или петима добри бойци можеха да им осигурят известна закрила. Възможно ли беше чудовището да изпитва такова удоволствие от това?
Боренсон чувстваше ума си разпран като зейнала рана, всеки миг му носеше болка. Но негов дълг беше да се подчини на своя владетел без колебание. Негов дълг беше да убие тези хора, и макар да се бунтуваше от кървавата касапница, усети, че неволно се чуди отново и отново. „Дали ги избих всички? Дали изпълних дълга си? Това ли е всичко, или Радж Атън е скрил някои от тях?“
Защото след като не можеше да се добере до векторите, които Радж Атън беше отвел със себе си, Боренсон трябваше да избие всеки Посветител, който подхранва Вълчия господар със сила.
Беше покрит с кръв от шлема до ботушите.
Излезе на Пазарната улица, хвърли ножовете на паважа и дълго постоя под дъжда, за да измие лицето му, да измие ръцете му. Почувства се добре от хладината му, но през последните няколко часа кръвта се беше съсирила на гъсти петна. Дъждовната вода нямаше да я измие.
Обзе го чувство на обреченост. Вече не искаше да бъде войник на Ордън, не искаше да служи на никой крал. Шлемът го стягаше, сякаш щеше да смаже главата му, толкова болеше. Той го захвърли на земята и кухото желязо издрънча и се затъркаля по камъните.
След това излезе от замъка Силвареста.
Никой не го спря. Бяха оставили само някакъв жалък страж.