Когато стигна до градските порти, младокът само погледна оплисканото му с кръв лице, отстъпи назад и изкрещя, вдигнал палец и показалец, все едно в защита от призрак.
Боренсон нададе вик, който отекна от стените, след което побягна в дъжда, през изгорелите поля към гората, където беше скрил коня си.
В тъмнината и дъжда половин дузина върколаци с дълги копия направиха грешката да се нахвърлят върху него. Излязоха от едно дере и се втурнаха към него като черни дяволи, насочили копията си напред.
Червените им очи почти сияеха в тъмното, а гъстата им козина им придаваше донякъде вълчи вид. Ръмжаха и подскачаха на късите си крака, като понякога се подпираха със свободния си преден крайник.
За миг Боренсон помисли дали да не се остави да го убият.
Но в ума му моментално се появи образът на Мирима: копринената ѝ рокля с цвета на облаци, гребените с перли в тъмната ѝ коса. Той си спомни мириса ѝ, звучния ѝ смях, когато я беше целунал пред малката им къща.
Сега имаше нужда от нея, а у върколаците видя само продължение на Радж Атън. Бяха негови пратеници. Беше ги довел тук, за да убиват, и макар хората на Боренсон да бяха прогонили върколаците и да ги бяха пръснали по хълмовете, за няколко месеца те щяха да се превърнат в напаст за тази земя.
За Радж Атън беше все едно. Върколаците щяха да изпълняват неговата воля, докато се стремят да се хранят с човешка плът. Щяха да вършат всички убийства, които искаше от тях, но най-напред щяха да взимат най-слабите — децата от люлките, жените, когато перат край реката.
Първият върколак се понесе срещу Боренсон и хвърли копието си отблизо, така че каменният му връх се пръсна в ризницата му.
Бърз като змия, Боренсон вдигна бойната си брадва и я развъртя.
Беше подсилен воин и опасен противник. Отсече ръката на един, завъртя се и удари друг право в гърдите.
Докато правеше всичко това, започна да се усмихва, преценявайки всяко свое движение в битката. Не му беше достатъчно да убие върколаците; искаше му се да го направи добре, да превърне битката в танц, в произведение на изкуството. Когато един върколак се втурна към него, Боренсон заби облечения си в желязна ръкавица юмрук в зъбите му, след което спипа езика му и го изтръгна.
Друг се опита да побегне. Боренсон прецени скоростта му, прицели се между поклащащите се щръкнали уши и запокити брадвата си с все сила. Не беше достатъчно да пръсне черепа на звяра — трябваше да го направи перфектно, да улучи целта си така, че костта да издаде онзи цепещ звук и главата да се пръсне като презряла диня.
Върколакът падна. Останаха още двама, които се втурнаха срещу него един до друг, насочили копия. Без даровете си на зрение Боренсон изобщо нямаше да може да избегне тези черни копия.
Когато върколаците замахнаха, Боренсон просто отплесна с две ръце върховете на копията настрани, след което сграбчи едното, изтръгна го, хвърли се напред, превъртя се и наниза и двамата през пъповете.
Двамата върколаци останаха слисани, приковани един към друг.
Боренсон отстъпи и ги огледа. Двата върколака знаеха, че ще умрат. От такава рана не можеха да се изцерят. Съществото отзад загуби свяст, рухна на земята и повлече приятеля си върху коленете си.
Боренсон се замисли за начина, по който се беше бил, за точните си движения. Деянието му беше толкова близо до поезия или до танц, колкото можеше да се постигне.
Започна да се смее гърлено, защото така трябваше да се води война — мъжете да се сражават за живота си. Един добър мъж, борещ се да защити своя дом и семейство.
Самата схватка сякаш му се стори повече балсам за грижите му, отколкото дъждът. Боренсон прибра брадвата си и се забърза към коня си през проливния дъжд.
„Няма да ги измия тези ръце — каза си той. — Няма да измия и това лице, докато не застана пред своя принц и пред своя крал, за да видят какво са направили.“
Така Боренсон взе коня си и препусна в мрака. На четири мили по пътя източно от града се натъкна на един мъртъв рицар на Ордън и взе пиката му.
Конят му не можеше да се сравни с чудесния ловец на Габорн. Но пътят беше чист, макар и поразкалян, и в нощ като тази, с дъжда, който да ги охлажда, можеше да препуска цяла вечност.
Боренсон продължи да препуска по хълмовете, докато дъждът не спря. Облаците се разпръснаха и звездите грейнаха ярки и чисти.
Канеше се да поеме към Лонгмът. Но когато пътят се раздвои на изток и юг, настроението на обреченост все още го владееше и той свърна на изток, към Банисфер.
Зората го завари да язди през зелени поля, по които не личаха белези от война, през лозята на двайсет мили северно от Банисфер, в които млади жени пълнеха кошове със зряло грозде.