Той спря в едно такова поле да хапне. От гроздовете капеше вода от снощния дъжд; бяха сочни като първия грозд, изяден от първия човек на света.
Реката тук беше широка сребърна лента, блеснала през зелените лозя и ливади. През нощта Боренсон беше мислил да остане покрит с кръв, но сега не искаше Мирима да го види така, не искаше дори да предположи какво е направил.
Затова слезе при реката и поплува гол, без да го притесняват свинарите, подкарали стадата си по пътя.
След като слънцето го изсуши, Боренсон облече бронята си, но окървавеното си палто хвърли във водата, за да отнесе тя надолу лика на зеления рицар върху синьо поле.
„Разбира се — помисли той, — войските на Радж Атън вече сигурно са стигнали до Лонгмът. Толкова съм изостанал зад тях, че е късно да се включа в битката.“ Всъщност не го интересуваше повече. Какъвто и да се окажеше изходът при Лонгмът, той смяташе да се отрече от своя владетел.
С избиването на невинни Посветители, мъже и жени, които не бяха извършили никакво престъпление, освен че обичаха един добър и почтен крал, Боренсон беше извършил повече, отколкото който и да било господар можеше да поиска. Затова сега щеше да се отрече от клетвите си към Ордън и да стане свободен рицар. По своя воля щеше да се сражава както намери за добре.
Отиде до една круша край някаква изоставена ферма и се покатери на нея, за да набере най-узрелите круши на върха — за себе си, а също и за Мирима и близките ѝ.
От върха на дървото видя нещо интересно: отвъд близкото възвишение се виждаха дълбоки езера със стръмни брегове, под горичка от върби; езера, сини като небето. Бяха нападали жълти върбови листа и леко се носеха по повърхността. Но имаше и рози, червени и бели.
„Някой магьосник живее там — вяло си помисли Боренсон. — Воден магьосник и хората са хвърлили във водата рози, за да измолят благословията му.“
Слезе от дървото, затича през възвишението към кротките води и приближи бавно и с упование. Нямаше рози, нито цветя да подслади аромата на чародейните води, но имаше круши.
И той пристъпи до края на езерото, където върбови коренища се сплитаха по чакълестия бряг, и седна на един голям черен корен. Сухите листа на дърветата над него се полюшваха от лекия ветрец, шумяха и Боренсон дълги минути зовеше тихо: „Вълшебнико воден, любимецо морски, вълшебнико воден, молбата ми чуй.“
Но езерните води си оставаха спокойни и той не видя в блесналото езеро нищо освен водомерки, които се пързаляха по плоската повърхност, и няколко кафяви тритона, които плуваха отдолу и го гледаха със златните си очи.
Отчаян, той започна да се чуди дали чародеят отдавна не е умрял, а хората да продължават да подслаждат езерата с надеждата, че някой ден може да дойде друг. Или дали това място не се обитава от дух и местните момичета да хвърлят рози, за да умилостивят някой удавник.
След дълго седене на върбовия корен и след като призивите му не доведоха до нищо, Боренсон притвори очи; вдъхваше мириса на уханната вода и мислеше за дома си, за Мистария, за кротките целебни води на езерата при Дера, където лудите можеха да отидат да се окъпят и да отмият от себе си безпокойните мисли и спомени.
Докато лежеше и мислеше, усети, че някакъв хладен корен се трие в глезена му, и помисли да отмести крака си, когато изведнъж коренът се уви около крака му и нежно го стисна.
Той погледна надолу. В самия край на водата, под малките вълни, видя едно десетгодишно момиче с бледосиня кожа, гладка като глеч, и с коса от сребро. То се взираше към него изпод водата, с широки и зелени като всички морета очи, а клепачите му не мигаха, бяха съвсем неподвижни. Само пурпурните нишки на вените по гърлото леко пулсираха от диханието.
Тя отдръпна ръката си от крака му, посегна под водата и се хвана за върбовите корени.
Ундина. Твърде млада, за да има голяма сила.
— Донесох ти круша, мила, ако я поискаш — промълви Боренсон.
Ундината не му отвърна, само се взря в него и през него с големите си бездушни очи.
„Нощес убивах момичета на твоите години“, прииска му се да каже, да го изплаче.
„Знам“, казаха очите ѝ.
„Никога няма да намеря покой“, каза безмълвно Боренсон.
„Аз мога да ти дам покой“, казаха очите на ундината.
Но Боренсон знаеше, че лъже, че щеше да го притегли долу под вълните, да му даде любов и докато го любеше, той щеше да е жив, на дъното на езерата. Но след време щеше да го забрави и той щеше да се удави. Щеше да му даде само няколко кратки дни наслада преди смъртта.