После започнаха да прииждат синовете на фермери и търговци от селищата край горите. Хлапаци с навъсени лица, някои въоръжени само с брадви или коси. Младежи от градовете, облечени твърде изтънчено и понесли леки мечове с прекалено много злато по предпазителите на дръжките.
Ордън не се зарадва на появата на тези хора от простолюдието. Трудно можеше да разчита на тях като бранители. Но не посмя да им откаже правото да се бият. Тази земя беше тяхна за бран, а не негова.
Докато всеки отряд преминаваше между двата огъня, запалени на пътя пред портите на замъка, мъжете на стените крещяха триумфално и надуваха бойни рогове с възгласите: „Да живее сър Фрийман!“ или „Да живее храбрият Бароуз!“
Ордън познаваше гербовете им и можеше да назове имената на повечето рицари само като погледнеше щитовете им. Но един ездач, който пристигна малко преди съмване, едновременно го озадачи и окуражи.
Почти последен пред замъка се появи един грамаден тип, едър като мечка. Препускаше с все сила на черно магаре. Не носеше никакво снаряжение и никакви отличителни знаци, а само един кръгъл щит с грамаден шип в средата и плосък шлем с един извит волски рог отгоре. Нямаше ризница, а само дебело палто от свинска кожа, и единственото му оръжие, освен камата на колана му, беше грамадна брадва с желязна дръжка, дълга около шест стъпки. С него яздеха петдесетина души — мръсни и опърпани като него, с дълги копия и брадви. Разбойници.
Рицарите по стените на Лонгмът се поколебаха да извикат името на воина и четата му, въпреки че не можеше да не са го познали. Шостаг Брадваря. От двайсет години Шостаг и неговите разбойници бяха като трън в петата на всеки Владетел на руни около Планините на утешението.
Разправяха, че бил Вълчи господар от старата школа и че бил взел много дарове от псета. Докато Шостаг се приближаваше към портите на замъка, крал Ордън се загледа към тревистите хълмове зад него и видя бягащите сиви сенки на вълчи глутници, наплашени под звездната светлина, прескачащи живи плетове и каменни огради.
Шостаг спря на сто разкрача от портите с верните си спътници, сред руините на опожарения град. Макар и в почти пълния мрак, светлината от огньовете освети лицето му — мръсно и небръснато, навъсено и зло. Той се изхрачи в пепелта, вдигна глава към бойниците и погледна Ордън право в очите.
После извика:
— Видях сигналните ти огньове. Чувам, че искаш живота на един Владетел на руни. Поканени ли сме на това празненство?
Ордън не беше сигурен дали може да се довери на този човек. Брадваря като нищо можеше да се обърне срещу него и да предизвика хаос в замъка в разгара на битката.
— За мен ще бъде чест да се сражавам редом до мъже с вашето… прочуто умение — отговори крал Ордън. Не можеше да си позволи да върне каквато и да е помощ, дори от Брадваря.
Шостаг се окашля и се изхрачи на земята.
— Ако ние с момчетата ми го утрепем, ще искам прошка.
Ордън кимна.
— И ще поискам титла и земи, като на всеки друг лорд.
Ордън помисли. Имаше едно имение в тъмните гори по границите с Лонък. Мрачно блато, гъмжащо от разбойници и комари. Имението стоеше празно вече от три години, в очакване на подходящия владетел. Шостаг щеше или да прочисти разбойниците от горите, или да ги вземе в бандата си.
— Мога да ти обещая едно имение в Мистария, стига крал Силвареста да не предложи нещо по-добро.
— Ще го взема — изръмжа Шостаг и махна на хората си да влизат.
Два часа преди разсъмване Ордън все още нямаше никаква вест нито за Габорн, нито за Боренсон. Друг вестоносец донесе новината, че херцог Гроувърман щял да предложи помощ от съседните замъци, но не можел да стигне до Лонгмът преди здрач.
Радж Атън, разбира се, щеше да дойде много преди него.
Гроувърман беше постъпил правилно, като бе осигурил първо своята защита, независимо от обещаното съкровище.
Така че повече помощ, изглежда, нямаше да дойде. Въпреки че съгледвачите му все още не бяха предупредили за приближаването на Радж Атън, Ордън го очакваше до един-два часа.
Самият факт, че все още не беше получил нито дума от Габорн, го безпокоеше. Час по час надеждата му, че синът му е жив и здрав, гаснеше и накрая той реши, че е безполезно да се надява. Явно Радж Атън го беше пленил.
А Вълчия господар щеше или да го убие, или да вземе даровете на момчето.
Така че Ордън взе силарите, подреди доброволците си и остави облекчителя на граф Дрийс да запее древните заклинания, от които силарите засилваха, сътворявайки ленти от светлина, докато мъжете един след друг отдаваха своя метаболизъм.