Огради от струпани камъни или живи плетове от бодливи храсти разделяха земята на квадрати и правоъгълници, всеки с различен цвят, като шарени парчета на юрган.
Но земята сега беше пуста. Там, където беше имало фермерска къща, плевня или кошара, сега се виждаха само почернели развалини, като отворени рани по земята. Всички зеленчукови и овощни градини бяха обрани. Нито една крава, кон, свиня или гъска не можеше да се види по тези поля.
Мирима разбра защо хората на Лонгмът са го направили, защо войниците са опожарили града и са хвърлили сол в собствените си кладенци. Не искаха да оставят никакво продоволствие за враговете на Хиърдън. Затова бяха унищожили всичко по-ценно около замъка.
Тази земя… толкова много приличаше на плодородните поля на Банисфер. Точно затова ѝ домъчня. Гледката на черните развалини и пустите полета я смрази, защото ѝ заприлича на поличба.
Фургонът стигна до портите на замъка, но те останаха затворени. Стражите наблюдаваха изнервено полето и хълмовете на запад.
Видът на мъжете, застанали по стените, още повече изнерви Мирима. Щом повечето защитници бяха прости момчета като тези, с които се возеше тя, как се надяваше Ордън да се защити срещу Непобедимите на Радж Атън?
— Кои сте вие? Откъде идете? — попита един от стражите на портата.
— От Банисфер — извика Вайът Ейбъл и вдигна лъка си. — Дойдохме да отмъстим за смъртта на нашите близки.
Над портите, на стената на замъка пристъпи един мъж с широко лице, с раздалечени сиви очи. Беше в пълно снаряжение. Фино изкованата му гръдна броня беше изрисувана с образа на зеления рицар. Носеше пелерина от бляскавозелен брокат, извезана със злато.
Крал Ордън.
— Можете ли, господа, да улучите нещо с тия лъкове? — попита Ордън. — Войниците на Радж Атън се движат бързо.
— Удрял съм по някой гълъб — отвърна Вайът.
Ордън го погледна — момчето беше яко като бик.
— Бих казал, че си удрял и нещо повече от гълъби. Добре сте дошли.
После очите му светнаха към Мирима и в погледа му имаше толкова възхита, че дъхът ѝ секна.
— А тук какво имаме, мечоноска ли? Благородничка?
Мирима сведе очи към ръцете си, свити в скута — повече от срам, отколкото от почит.
— Позната… на вашия син. Сгодена съм за един от вашите телохранители — Боренсон. Дойдох, за да съм с него. Мечоноска не съм, но мога да готвя вкусно и да превързвам.
— Разбирам — промълви Ордън. — Боренсон е достоен мъж. Не знаех, че е сгоден.
— Съвсем отскоро — каза Мирима.
— Милейди, той все още не е стигнал замъка. Надявах се досега да е дошъл, но го пратих със задача в замък Силвареста. Надявам се скоро да го видя, но да ви кажа честно, войските на Радж Атън също ще пристигнат скоро. Не мога да кажа кой ще пристигне пръв.
— О — каза Мирима и замисли трескаво. Боренсон не я очакваше тук, а тя не си беше представяла, че може да е зает другаде. Не хранеше никакви илюзии как може да завърши тази битка. Но в краткото време, което бе прекарала с Боренсон, тя беше разбрала колко важна е за него предаността. Изобщо не ѝ хрумна да си помисли, че той може да се е провалил и че може вече да е мъртъв.
Искаше сега да е с него, в този час на нужда. Защото в семейството ѝ предаността към хората, които обичаш, беше единственото, което им позволяваше да оцелеят.
Мирима облиза пресъхналите си устни.
— Ще го чакам тук, ако не възразявате.
Надеждата
Малко след разсъмване Йоме и Габорн влязоха в малкото селце Хобтаун, на двайсет и две мили северозападно от Лонгмът. В Хобтаун имаше петнайсетина къщи и една ковачница. Но в съботите, като този ден, по някой фермер караше стоката си в селото.
Така че когато Габорн, Йоме и крал Силвареста влязоха в селото, един-двама души вече бяха станали.
Йоме забеляза едно девойче, може би не повече от дванадесетгодишно, да вади лук и праз от една градина. До оградата на градината растеше висока детелина. Йоме извика:
— Извинете. Можем ли да пуснем конете да попасат от детелината ви?
— Разбира се, добре сте дошли… — И замръзна, когато се обърна и я видя.
— Благодаря ви — каза Габорн. — С радост бихме си платили, ако можем да си купим нещо за закуска.
Момичето се обърна и зяпна Габорн, като подчертано отбягваше да гледа Йоме и се мъчеше да се овладее.
— Имаме хляб от снощи и малко месо — предложи тя, зарадвана от възможността да получи пари. В селска община като тази обичайна беше размяната и човек можеше да преживее от сезон до сезон, без да изпита тежестта на някоя изтъркана монета в дланта си.