— Радж Атън може да се окаже по-опасен, отколкото мислиш — каза Габорн. — Той се стреми да се превърне в Дар всечовешки. Притежава толкова много дарове на жизненост, че не можеш да го убиеш лесно. Ще трябва да удряш в главата, да му отсечеш главата.
— Това поне го съобразих — отвърна крал Ордън и се усмихна на сина си.
Габорн се вгледа в очите на баща си и усети, че му поолеква. Стените на замъка гъмжаха от мъже, а и замъкът беше малък, лесен за защита. С шест хиляди мъже на тези стени баща му трябваше да може да го удържи дори срещу Непобедимите на Радж Атън.
Баща му се беше втурнал презглава към смъртта. Щеше да се срази в добре преценен двубой. Зарът вече беше хвърлен. Като глава на змията, баща му трябваше да се срази с Радж Атън. В сърцето си Габорн знаеше, че баща му е най-подготвен за тази задача.
Но го болеше, болеше го ужасно от това, че знаеше какво може да се случи, и че щеше да го позволи дори без едно сбогуване.
— Къде е Бинесман? — попита Габорн. — Той може да ти помогне да се защитиш.
— Магьосникът на Силвареста? — учуди се Ордън. — Представа нямам.
— Той ми каза… че ще се срещнем тук. Снощи призова от земята един вайлд и се надява да вкара съществото в битката. Тръгна към Лонгмът. — Габорн беше уверен, че Бинесман все пак ще дойде.
Прегърна баща си и опря чело на гърдите му. „Бях помазан да стана крал на тази земя“ — помисли Габорн. Разправяше се, че Ерден Геборен бил толкова чувствителен към земните сили, че когато някой от избраните му приятели изпаднел в голяма опасност, той усещал страха му. Когато някой от тях загинел, той усещал загубата на този живот.
Точно сега Габорн усети мириса на опасност около баща си и когато проникна с ума си, усети живот, като примигващ светилник, който се бори да остане запален. Усещането беше непривично, никога не си го беше представял, и Габорн се зачуди дали просто не си го е въобразил.
Но през цялата изминала нощ не беше спирал да язди. През това време беше виждал околния свят по-ясно от всякога. Ясноочето продължаваше да действа дълго след като бе решил, че въздействието му ще намалее. Може би щеше да му действа винаги.
Това бе само една от промените, които ставаха с него. Ставаше нещо удивително. Той подозираше, че стига само да се опита, ще може да види вече много по-надалече и много по-надълбоко. Можеше да използва Земния взор. Прегърна силно баща си, затвори очи и със сърцето си се опита да надникне в сърцето на крал Ордън.
Дълго време не видя нищо и се зачуди дали наистина беше прогледнал в сърцето на Радж Атън.
После, сякаш от някаква неизмерима далечина, върху Габорн връхлетя странна смесица от гледки, миризми и звуци. Най-напред видя морето, сините океански вълни, търкалящи се горди и силни под ярки небеса, препускащите към брега бели гребени. Майката и сестрите на Габорн, и дори самият той яздеха тези вълни, мятаха се като тюлени във водата, и крал Силвареста също яздеше по вълните. Но майката на Габорн беше по-голяма от останалите, все едно че беше някой царски морж, а другите — най-обикновени тюлени. Габорн вкуси тиквена питка, цялата покрита със слънчогледово семе и после полята с ябълково вино. Някъде отдалече чу ловни рогове. Докато слушаше, усети движението на кон, тичащ под него, после гърдите му сякаш се издуха от възторг, щом погледна над покривите на замъка в Мистария и чу човешкото множество да вика: „Ордън, Ордън, Ордън.“
В гърдите на Габорн се надигна велико и мощно усещане, усещане за обич и топлота, сякаш всички нежни чувства, които беше изпитал някога, сега се сляха и изригнаха в едно.
Днес Габорн можеше да вижда по-ясно от всякога. Можеше да вижда в сърцето на баща си и нещата, които обичаше баща му: морето, семейството си, тиквения хляб и ябълковото вино, лова — и това да прави хората щастливи.
При това прозрение Габорн изведнъж се отдръпна, почувствал се гузен. „Защо го правя?“ — зачуди се той. Вглеждането в бащината му душа беше някак смущаващо, натрапчиво и недискретно.
Габорн съвсем ясно си спомни своя дълг, спомни си сказанията за онова, което е правел Ерден Геборен, когато избирал своите воини. Страхуваше се за баща си, искаше му се да направи всичко, което можеше, за да го опази в този най-тъмен час.
„Днес ти ще се биеш — прошепна в себе си Габорн. — Но аз ще се бия до теб.“
Избор на приношение
Тичането от Седемте камъка, за да настигне войската си, беше дълго и тежко дори за Радж Атън. Един Владетел на руни с дарове на жизненост и метаболизъм може да тича по-бързо от всеки обикновен човек, но това изисква енергия. Дори един Владетел на руни не може да тича вечно.