Шпионите на Радж Атън му бяха съобщили, че допреди една година Ордън е имал над сто дара. Но колко над сто, Радж Атън не можеше и да предположи.
Така или иначе, Ордън щеше да се окаже достоен противник.
Така че колко дара на метаболизъм беше взел все пак? Пет? Не, щяха да са твърде малко. Петдесет? Ако бе така, значи бе взел смъртта си. Щеше да остарее и да се сгърчи само за година. Радж Атън дори нямаше да има нужда да се бие с него днес. Можеше просто да оттегли войските си за зимата и да изчака Ордън да остарее. До пролетта щеше да е изкуфял старец.
Разправяха, че по времето на Харидан Велики вестоносецът Маркориай имал такава нужда от скорост, за да донесе вестта за предстоящата битка при Полиполус, че взел сто дара на метаболизъм — достатъчно, за да може да тича босоног през Каролско море, разчитайки само на повърхностното напрежение на водата да го държи отгоре. Маркориай, разбира се, беше умрял след три месеца.
Идеята за такава феноменална скорост привличаше някои хора, но все пак подобна скорост беше твърде опасна. Владетел на руни, който се движи твърде внезапно и рязко, може да си счупи крак. Силата на един предмет, стремящ се да остане в покой, е твърде голяма. Изискваше се много ум и гъвкавост, за да се научи човек да управлява движенията си.
Ордън притежаваше необходимия ум и гъвкавост, а сега сигурно разполагаше и с необходимия метаболизъм в добавка.
Така че крал Ордън щеше да е взел между десет и двайсет дара на метаболизъм, реши Радж Атън.
Трябваше да се изравни с него.
„О, бих могъл да взема дарове на метаболизъм и после да си избия Посветителите.“ Беше прилагал тази тактика. Но за да съхрани подходящия боен дух сред хората си, се беше грижил да не остават свидетели.
— Повикайте ми дванайсетте Непобедими, които имат големи дарове на метаболизъм — поръча Радж Атън на Хеполус, своя главен облекчител. — Трябват ми.
Облекчителите напуснаха шатрата и се върнаха след няколко минути с поисканите от него Непобедими — елитни гвардейци и професионални убийци, всеки от които имаше поне по три дара на метаболизъм. Всички бяха едри мъже, със здрави кости, така че можеха да понесат натоварването от многото мускул и метаболизъм. А и бяха силни на ум и на гъвкавост. Всеки от тях щеше много да му липсва.
Радж Атън познаваше хората си добре. Мъжа, когото най-малко ценеше, беше Салим ал Дауб, стар дворцов телохранител, няколко пъти издиган в ранг, въпреки че се беше провалил като убиец. На два пъти беше ходил да убие принц Ордън и и двата пъти се върна с провал, само с по няколко уши на жени и деца.
— Благодаря ви, че дойдохте, приятели мои — каза Радж Атън. Вече бе взел решението си. — Всички вие сте ми служили доблестно от много години. Сега ви моля да ми послужите още веднъж, защото ми трябва вашият метаболизъм. Ти, приятелю мой Салим, ще имаш честта да служиш като вектор.
Думите се изнизаха от езика на Радж Атън сладки като захаросани фурми. Мъжете не можеха да се съпротивят на силата на Гласа му. Облекчителите извадиха силарите.
Хладен вятър полъхна от юг и развълнува копринените стени на павилиона на Радж Атън.
Хладен вятър
Ордън чу пеенето на облекчителите, понесено от хладния вятър откъм огромната пурпурна кралска шатра, в която беше влязъл Радж Атън. Звукът дойде приглушен, толкова приглушен, че малцина мъже на стените щяха да го различат. Ордън успя да го чуе само защото се беше съсредоточил, засече го между песента на вятъра, шумящ през тревите по хълмовете, звук така подобен на вълните на океана в родния край.
— Какво им става? — попита един „стрелец“ на стените на замъка, селско момче, което нищо не отбираше от война. Чакаха вече цял час. През това време хората на Радж Атън не бяха потърсили преговори. Като че ли не се канеха и да щурмуват.
Крал Ордън закрачи по стените, покрай мъжете, застанали рамо до рамо, по четирима в дълбочина. Виждаше как напрежението им нараства, докато Радж Атън разполага силите си и подготвя обсадата.
— Това припяване не ми харесва — тихо каза капитан Холмън в ухото на Ордън. — Радж Атън и без това си има достатъчно дарове. Май ще е по-добре да я почваме тая битка преди да са му дошли подкрепленията.
— Как? — попита Ордън. — Да излезем на щурм ли?
— Можем да примамим това псе за бой.
Ордън кимна на капитан Хортън.
— Изсвири с рога си тогава. Повикай Радж Атън на преговори. Искам го ей там, на една стрела разстояние.