Искрата
Облекчителите тъкмо бяха приключили с прехвърлянето на дарове на метаболизъм от деветима от хората на Радж Атън към Салим, когато прозвучаха роговете, призоваващи към преговори.
— Довършете — каза той на главния облекчител. Беше си смъкнал бронята и седеше на една възглавница в очакване на дара.
Заслуша се с нарастваща възбуда, щом облекчителите запяха познатите думи на заклинанията си. Салим заврещя от болка, докато силарът гореше плътта му, усилвайки миризмата на изгоряла тлъстина и опърлени косми, изпълваща павилиона.
Да вземеш дар, да усетиш целувката на силарите носеше дълбока наслада. Беше като да правиш любов с красива жена. Но да вземеш дар от някой, който вече е получил много дарове, да съчетаваш тази еуфория отново и отново — това носеше неизразим екстаз. Докато Салим вземе даровете си от единайсет души — всички от които на свой ред бяха получили дарове, — той бе съчетал близо четиридесет дара на метаболизъм, и всички те чакаха изведнъж да бликнат на воля у Радж Атън.
Радж Атън рядко бе получавал такова огромно удоволствие.
Вече се потеше в очакване, когато облекчителят измъкна силара от Салим, вдигна високо сияещия му връх и затанцува през павилиона, изпълвайки въздуха с ленти серниста светлина.
Когато върхът на силара докосна кожата под гърдата на Радж Атън, Вълчия господар потръпна в екстаз, който едва успя да сдържи. Падна на пода и тялото му се разтърси на вълни от чисто удоволствие, и той закрещя като в оргазъм. Само многото му дарове на жизненост му позволиха да преживее удоволствието. За няколко мига му причерня.
Когато се съвзе, облекчителите се бяха привели боязливо над него. Потната кожа на Радж Атън потръпваше. Той вдигна очи към тях.
— Милорд, добре ли сте? — попита облекчителят Хеполус.
Думите му се размазаха, сякаш говореше много бавно. Целият свят бе станал странен, като в някакъв мудно течащ сън. Хората около Радж Атън се движеха бавно, а въздухът бе надвиснал тежък и гъст.
Вълчия крал изтри потта от тялото си и се постара да не скочи много бързо на крака.
Отдавна беше разбрал, че когато човек взима дарове на метаболизъм, това влияе на слуха му. Хората около него не само се движеха много бавно, но се променяше целият начин, по който се възприемаше звукът. Високите тонове ставаха по-ниски, докато ниските ставаха почти недоловими. Да отговориш на въпрос така, че другите да те разберат, изискваше както търпение, така и голяма концентрация на Глас.
— Добре съм — отговори той внимателно.
Облекчителите се спогледаха многозначително и се раздвижиха толкова предпазливо, че му заприличаха на много стари, стари хора.
Радж Атън махна към Салим, който лежеше на чергите в шатрата.
— Преместете моя вектор във фургона на Посветителите. И поставете още стражи да ги пазят.
В момента Радж Атън притежаваше четиридесет и два дара на метаболизъм. С толкова много, ако се опиташе да върви нормално, щеше да измине сто и четиридесет мили за час. Ако въздухът останеше неподвижен, всяко негово движение щеше да го кара да се чувства все едно, че се бори с ураган.
С принудена бавност той облече бронята си и си надяна шлема. Неволно направи едно бързо движение, докато затягаше шлема, и левият му палец изпука от неочаквания натиск. Изцери се моментално, но остана изкривен.
Радж Атън отново го счупи и го изправи да се излекува.
Излезе много бавно от шатрата, като се стараеше да изглежда естествен, както обикновено.
На бойниците на замък Лонгмът, над портата, мъжете на крал Ордън размахваха зеления флаг за преговори.
Между двама великани, които стояха като стена, единадесет Непобедими вече бяха яхнали конете си, готови да бъдат почетна гвардия на Радж Атън. Един пехотинец държеше за него дванадесетия кон.
Радж Атън се метна на коня си и кимна на огнетъкачите — подаваше им обичайния сигнал.
След това се насили да седи много спокойно в седлото, докато конят препускаше в галоп към портите на Лонгмът.
Беше много непривично. Докато конят тичаше, Радж Атън често се оказваше за миг изхвърлен във въздуха, но тези мигове се разтягаха и сливаха, така че през половината езда той сякаш се бе превърнал във въздушно същество и просто летеше над земята.
Не беше стигнал далече, когато над главата му се оформи блестящ ореол — учтив жест на огнетъкачите: яркозлатиста светлина, която мяташе искри.
Сред тази сияйна светлина той се вгледа съсредоточено в широко отворените очи на защитниците по стените на замъка.