Рицарите бяха мрачни хора, скептични. Не като мекушавите градски хорица, които бе видял при замъка Силвареста. Много от тях стискаха свирепо оръжията си и като че ли хиляда стрелци на стените бяха изпънали лъковете си, готови за стрелба. Очите им бляскаха пресметливо.
— Хора на Лонгмът — призова Радж Атън, модулирайки тоновете така, че да звучи бавно, прокрадвайки цялата мощ на Гласа си в думите така, че да прилича на изпълнен с мир и разум човек.
На стените на замъка Ордън стисна юмруци и извика:
— Огън!
Като в забавено движение, пороят се спусна надолу — черна стена от стрели и железни пръчки от дългите лъкове и балисти.
Радж Атън се постара да остане неподвижен в седлото си, помъчи се да не реагира преждевременно, докато стрелите и прътите летяха към него. Можеше да ги избегне или да ги избута встрани, ако се наложеше.
Стрелите летяха към него като гибелен дъжд и Радж Атън се заозърта. Рицарите от почетната му гвардия надигаха щитовете си, отчаяни от този преждевременно враждебен акт.
Нямаше време да ги спасява.
Когато първата стрела го доближи, той посегна да я отбие във въздуха. Но когато облечения му в желязна ръкавица юмрук я удари, скоростта и инерцията на движение както на ръката му, така и на стрелата се оказаха такива, че дървената пръчка се пръсна. Острието на стрелата полетя към гърдите му и Радж Атън трябваше отново да посегне бързо към него и да го улови.
В този момент гибелният порой от стрели се заби в рицарите му и в конете им.
Грамаден железен прът на балиста изхвърли рицаря до него от седлото, а Вълчия господар се принуди да надигне малкия си щит, за да избие няколкото стрели, забръмчали право към него.
Една стрела се заби между плочите на бронята на коня му, плъзна се между ребрата му и конят залитна и краката му поддадоха.
Изведнъж Радж Атън усети, че лети във въздуха като в забавено движение, без кон — улавяше и избиваше стрели, дори се изви така, че една стрела да се пръсне в подраменника му, вместо да разкъса бронята.
Беше силен мъж, но дори той не можеше да наруши основните закони на движението.
Инерцията от падането на коня го бе изхвърлила и той се превъртя с главата напред през рамото на животното.
Знаеше, че ако силата на удара не разбие черепа му, бронираният му кон, който щеше да рухне върху него след това, щеше да го премаже.
Успя да изпъне ръце, бавно да се изхвърли от земята докато я докосваше, да се преобърне и да се превърти върху тревата, далече от падащия кон.
Но тази маневра му струваше скъпо, защото докато се окопити, една яркочервено боядисана стрела се заби в ключицата над ръба на ризницата му, а друга захапа бедрото му.
Радж Атън изпълзя надалече от падащия си кон и вдигна поглед към навъсените бойци по стените на замъка.
Сграбчи забитата в бедрото му стрела, изтръгна я и я запокити към нападателите си.
Но когато дръпна червената пръчка, забита в ключицата му, тя се счупи на две.
Той я вдигна към очите си смаян, защото я беше подхванал много предпазливо. Не трябваше да се счупи при толкова лек натиск.
Стрелата се беше скършила, защото беше направена куха и набраздена. Беше направена така, че да се чупи. Радж Атън се досети защо още преди да усети силната отрова, запълзяла към сърцето му.
Взря се навъсено към стената на замъка и видя един воин на сто стъпки над себе си — висок тип с мършаво лице и жълти зъби, с риза от свинска кожа. Мъжът вдигна високо дългия си лък във въздуха и извика победоносно, че е убил Вълчия господар на Индопал.
След като стрелите престанаха да се сипят, последва кратък миг, през който небесата останаха чисти.
Радж Атън измъкна камата си от канията. Раната в ключицата му болеше жестоко. Отровата се стичаше в кръвоносните му съдове толкова бързо, че той не знаеше дали хилядите му дарове на жизненост ще могат да го спасят.
Кожата над ключицата вече се беше изцерила над раната, запечатвайки върха на стрелата отдолу. С бърз замах Радж Атън заби камата си в ключицата, разпра я и измъкна острието на стрелата.
След това с гибелна точност метна камата си към тържествуващия на стената стрелец.
Обърна се и бавно затича, преди да западат още стрели, без дори да си направи труд да погледне как камата му се заби в челото на стрелеца на стената и той рухна назад от силата на удара.
Стигаше му, че чу смъртния му писък.
Радж Атън пробяга сто разкрача през тревата. Отровата го изтощаваше, затрудняваше го да вдигне единия си крак, после другия. Дишането му се забави и затрудни. Боеше се, че отровата ще му причини задух. Стрелата беше попаднала близо до белите му дробове, дълбоко в гръдния кош, а отровата не можеше да бъде отточена преди кожата над раната да се изцери.