Бореше се за всяка своя стъпка, съсипан от умора. Раната в рамото му болеше до смърт и той усещаше как отровата пълзи към сърцето му, как го стиска в железния си юмрук.
Добра се до хората си и замоли за помощ, за лечители. Имаше лекари, които да се погрижат за него, билкари и хирурзи. Но животът му течеше толкова бързо, че една минута му се струваше равна на цял час. Боеше се, че ще рухне дълго преди да успее да дотича билкарят.
Сърцето му биеше на пресекулки и все по-трудно изтласкваше кръвта. Радж Атън се задъхваше при всяко вдишване. Със своите дарове на слух чуваше всеки напън и всяко изхъркване на гаснещото си сърце. Притиснал глава в земята, Радж Атън чуваше червеите, ровещи в земята под него.
После сърцето му спря.
В тази внезапна тишина звукът на червеите под земята стана по-силен, сякаш това беше единственият звук на света.
Радж Атън насили сърцето си да забие отново, насили го да започне. „Бий, проклето да си. Бий…“
Помъчи са да глътне въздух, задъхан. Безсилен, заблъска с юмруци облечената си в броня гръд.
Сърцето му удари слабо, веднъж. След това запелтечи, затрепери в спазми.
Радж Атън се съсредоточи. Усети как сърцето му удари още веднъж, силно. След секунда се чу отново. Той вдиша с усилие и усети чернилка в дробовете си.
Проплака в ума си, помоли се мълчаливо всичките му облекчители в света да му влеят миг по-скоро още жизненост, за да може да преживее това. „Идва един крал — чу той думите, отекващи в паметта му. — Крал, който може да те убие!“
„Не така — замоли се той на силите. — Не толкова жалка смърт.“
Изведнъж биенето на сърцето му се улесни. То започна да помпи по-силно и Радж Атън се напика в бронята си като старец, неспособен да удържи мехура си. Изпита някакво облекчение, щом тялото му изхвърли част от отровата.
Докато лежеше на тревата, болката отслабна. Беше лежал върху земята дълги минути, макар че за стрелците по стената сигурно бяха изтекли едва няколко секунди.
Отново с мъка се изправи и започна да залита към първата редица на войската си, смъкна се на колене зад един от великаните, използвайки го като щит.
Озърна се назад и видя как няколко души от почетната му гвардия се мъчат да се надигнат под пороя стрели, вдигнали над себе си щитовете. Но мъжете по стените продължаваха да ги засипват със стрели.
Обзе го изгарящ гняв. Той го потисна. Унищожаването на тези мъже нямаше да му спечели нищо.
Излязъл извън обсега на лъковете и балистите, Радж Атън се изправи и извика към замъка:
— Храбри рицари, безчестни лордове! Идвам като ваш приятел и съюзник в тези тежки времена. Не като ваш враг!
Усети пълната сила на Гласа си. Тези мъже, разбира се, виждаха, че той е уязвената и онеправдана страна. Единайсет от най-добрите му воини лежаха смъртно ранени на бойното поле.
Въпреки че беше много далече, твърде далече, за да донесе обаянието му очаквания ефект, само Гласът му можеше да разколебае хората.
— Хайде, крал Ордън — извика той с настойчиво благоразумие. — Нека се съберем и обсъдим нещата. Вие знаете, разбира се, че имам огромна армия, която лети насам. Сигурно дори я виждате от толкова високо.
Надяваше се, че Виштимну най-после идва. Може би точно тази гледка бе подтикнала Ордън към това безчестно деяние. С цялата благост, която можа да вложи, той добави утешително:
— Не можете да ме победите, а аз не ви нося зло. Хвърлете оръжията си. Отворете портите. Служете ми. Аз ще бъда вашият крал, а вие — моят народ! — И зачака търпеливо, както бе направил при замък Силвареста.
Като че ли чака цяла дълга минута за каквато и да било реакция. Но когато тя последва, не беше каквато очакваше.
Двадесетина от по-младите мъже хвърлиха оръжията си от стените. Копията и лъковете издрънчаха по бойниците и пльоснаха във водата на рова.
Но също така бързо като оръжията западаха и младежите — защото по-коравите войници на стената хвърлиха от нея по-малодушните си съратници. Телата заотскачаха по скосените стени на замъка.
Един едър брадат мъж с вид на мечка стръвница, който стоеше точно над портите, се изхрачи колкото може по-надалече, така че храчката му отхвърча чак до умиращите рицари на Радж Атън. Мъжете на Ордън избухнаха в смях и размахаха оръжията си.
Радж Атън седеше на хладния вятър и скърцаше със зъби. Не беше говорил по-хубаво при замък Силвареста, но там ефектът беше съвсем различен.