Водата в рова започна да се издига нагоре към каменните бойници, оформяйки стена. При докосването ѝ огромният елементал се превърна в пара, започна да се свива и да се разпада.
Радж Атън гледаше удивено.
Един от огнетъкачите му извика:
— Преграда на воден чародей!
Замъкът, изглежда, притежаваше някаква непредвидена магическа закрила. Но Радж Атън не беше чувал тук, в Хиърдън, да има водни чародеи.
Зачуди се. Такива прегради не можеха да траят повече от година и за тях на портата на замъка трябваше да се постави магически знак. Преди четири дни не беше видял такъв знак или руна.
После вдигна очи над портата… Ордън стоеше на арката, опрял златния си щит в стената на замъка. Преградата беше вградена в щита и опирайки го в стената, той я разпростираше над целия замък.
Лицето на Радж Атън се сгърчи от гняв, докато гледаше как неговият елементал се свива и гасне под водния напор. Създанието трепереше и се свиваше като изоставено дете, после се превърна в най-обикновен огън по тревата. След малко дори и той изтля.
Радж Атън се чувстваше безсилен, обезумял.
И тогава се появи чародеят Бинесман, на личния кон на Радж Атън — препускаше от горските хълмове на запад, за да се озове между армията на Вълчия господар и замъка.
Чародеят Бинесман
Крал Ордън прибра златния щит до гърдите си. Беше го донесъл като дар на Силвареста, в чест на годежа на децата им. Преградата на щита трябваше да пази замък Силвареста. Сега беше спасила Лонгмът.
Но щитът беше станал безполезен, освен като мишена за стрелите, изцеден от всичките си водни заклинания.
Ордън се наруга мълчаливо. Когато бе видял Радж Атън да пада от стрелата, се беше поколебал. Точно тогава можеше да излезе, да се втурне в атака срещу Вълчия господар и да му отсече главата. Но остана пленник на извисилата се надежда, беше помислил в един кратък, отнемащ дъха миг, че Вълчия господар ще рухне от отровата. А после възможността да го удари изчезна.
А сега и това.
Ордън загледа удивено чародея на билките, който пришпорваше грамадния кон през зелената трева. Земните пазители рядко се месеха в хорските дела. Но този явно беше достатъчно глупав, за да се опитва да прекрати една война.
Въпреки че Ордън не беше виждал Бинесман само от година, старият магьосник се бе променил много. Сега носеше халат с цвета на есенна гора — пурпурни петна с кръпки от кафяво и златно. Кафявата му допреди година коса бе с цвета на лед. Но гръбнакът му не беше превит. Изглеждаше по-стар, но пълен с живот.
На бойното поле пред него стояха Непобедимите на Радж Атън, хиляди стрелци, гиганти и мастифи с кожени маски и бодливи нашийници.
Бинесман подкара коня си към портите на замъка.
Ордън се чувстваше странно — изпълнен с очакване и с огромни резерви енергия. Двадесет и двама воини се криеха в мазета, килери и стаи из целия замък Лонгмът. Всеки от тези мъже, снаряжен и стиснал оръжие, се беше свил на топка, очаквайки мига, в който Ордън ще извлече метаболизма му. Ордън усещаше как енергията им протича през него, усещаше как кръвта му е готова да заври, все едно че е нажежен и готов да кипне казан.
От другата страна на бойното поле мъжете на Радж Атън стояха под дърветата настръхнали от начина, по който бе протекла първата схватка. Радж Атън закрачи към Бинесман, бърз като мълния.
— Радж Атън — изръмжа старият чародей и изгледа Вълчия господар изпод гъстите си вежди, — защо продължаваш да нападаш тези хора?
Радж Атън отвърна спокойно:
— Това не е твоя грижа, Земни пазителю.
— О, моя грижа е, разбира се — каза Бинесман. — Цяла нощ яздих през Дънуд и слушах приказките на дървета и птици. Знаеш ли какво научих? Имам новини, които те засягат.
Радж Атън се приближи на още сто разкрача — все още извън обсега на лъковете, но отново застана пред войската си.
— Ордън ми е взел силарите — каза Радж Атън в отговор на предишния въпрос на Бинесман. — Искам си ги!
Гласът му отекна ясно над полята. Ордън трудно можеше да повярва, че Радж Атън говори от толкова далече.
Старият чародей се усмихна и се отпусна в седлото, сякаш искаше да си отдъхне. На зелената трева от другата страна на бойното поле стояха тримата огнетъкачи на Радж Атън. Всички започнаха да предават телата си на огъня, така че дрехите им лумнаха в пламъци и от тях се загърчиха огнени пипала — жълти, червени и сини.
— Че откъде накъде — попита Бинесман — всички силари на тази земя трябва да са твои?
— Защото са от моите мини — каза Радж Атън. Крачеше напред, лицето му сияеше с изкусителна красота. — Моите роби изкопаха рудата.