— Доколкото си спомням, султанът на Хадвар притежаваше тези мини — докато ти не му преряза гърлото. Колкото до робите, те са били нечии синове и дъщери преди ти да ги вземеш. Дори за кръвния метал не можеш да претендираш — защото това са само трошливи останки от твои предци, умрели много отдавна при едно клане.
— Мога да претендирам, че е мой — отвърна кротко Радж Атън. — И никой не може да ме спре.
— С какво право? — извика Бинесман. — Ти претендираш, че цялата земя е твоя, но си само един смъртен. Смъртта ли трябва да те принуди да оставиш всичко, за което претендираш, че притежаваш, преди да си разбрал, че нямаш нищо? Нищо нямаш. Земята те храни ден за ден, от дъх до дъх! Ти си прикован към нея, тъй както твоите роби са приковани към стените на мините ти! Признай нейната сила над теб!
Бинесман въздъхна и погледна към Ордън на стената на замъка.
— Я кажи, кралю Ордън? Ти уж си справедлив човек. Ще ги дадеш ли тия силари на Радж Атън, че да сложите край двамата на тази ваша свада? — Очите на Бинесман се усмихваха, сякаш очакваше Ордън да се разсмее.
— Не — отвърна Ордън. — Няма да му ги дам. Щом толкова ги иска, трябва да излезе срещу мен!
Бинесман цъкна с език като стара жена, гълчаща някое дете.
— Чу ли, Радж Атън? Ето един човек, който смее да се опълчи срещу теб. И подозирам, че ще победи.
— Няма шансове срещу мен — отвърна Радж Атън спокойно, въпреки че лицето му трепереше от гняв. — Ти лъжеш.
— Нима? — учуди се Бинесман. — И защо да те лъжа?
— Гледаш да подведеш всички ни, да си постигнеш твоята цел.
— Така ли го виждаш? Животът е ценен — твоят, моят, на врага ти. Аз ценя живота. Значи те „подвеждам“, за да спася жалкия ти живот?
Радж Атън не отговори, а само изгледа Бинесман с едва сдържан гняв.
Бинесман каза:
— Идвам при теб вече два пъти. Предупреждавам те за последен път, Радж Атън… откажи се от тази глупава война!
— А ти по-добре ми се махни от пътя — каза Радж Атън. — Не можеш да ме спреш.
Бинесман се усмихна.
— Да, аз не мога да те спра. Но други могат да те спрат. Новият крал на Земята вече е коронован. Него не можеш да надвиеш. Виждам надежда за дома Ордън, но за теб — никаква. Не съм дошъл тук, та отново да те моля да се присъединиш към моята кауза. Зная, че няма да се присъединиш. Но ме чуй добре… Сега говоря от името на силата, на която служа. Радж Атън, земята, която те роди, земята, която те храни като майка и баща, сега те отхвърля! Няма да те храни повече тя, нито да те закриля. Проклинам твърдта, по която вървиш, така че тя повече да не те крепи! Камъните на земята ще ти пречат. Проклета да е плътта ти, кокалът ти, жилата ти. Ръцете ти да изсъхнат дано. Проклет да е плодът на слабините ти, семе да не оставиш. Проклети да са тия, които се съюзяват с тебе, дано изпитат не по-лека орис от твоята! Предупреждавам те… Напусни тази земя!
Земният пазител изрече всичко това с такава сила, че Ордън очакваше някакъв знак — земята да се разклати и да затрепери, или да погълне Радж Атън, или камъни да западат от небето.
Но хълмовете си бяха същите като преди, слънцето светеше все така ярко.
Земята не убива, знаеше Ордън. Тя не унищожава. А Ордън виждаше, че Бинесман няма вайлд, който да го подкрепи, няма сила, която да приведе в действие това странно проклятие.
А може би резултатът от проклятието на чародея щеше да се види след време? Такива проклятия никога не се изричаха току-така; стариците разправяха, че те били най-могъщата форма на магия. Ако това беше вярно, Ордън почти съжали Радж Атън.
Все пак засега нищо не се случи. Ордън извика предупредително:
— Бинесман, напусни битката. Нищо повече не можеш да направиш.
Бинесман извърна глава и го погледна. В очите на стария чародей имаше толкова гняв, че Ордън отстъпи назад.
Сякаш също изведнъж осъзнал опасността, Бинесман обърна коня си на запад към Дънуд и препусна.
Придирчив кавалер
Замъкът Гроувърман беше разположен на нисък пясъчен хълм сред степта Мангън, точно където река Уинд правеше голям завой. Не беше най-якият замък в Хиърдън, нито най-големият, но докато Йоме яздеше тази сутрин през равнините, ѝ се стори най-красивият със своите просторни дворове, царствени кули и огромни порти. Утринното слънце сияеше златно над обраслата с пирен степ и над жълтеникавия пясъчник на замъка и той блестеше като разтопен.
Йоме, баща ѝ, Габорн и тримата им Дни се понесоха през пирена покрай стадата от полудиви коне и добитък, които побягваха стреснати всеки път, щом те излезеха на билото на поредния хълм.