Йоме знаеше това място само от карти, от дебели томове и от разговори. Гроувърман идваше в бащиния ѝ замък за Съвета на лордовете всяка есен и зима, но тя никога не беше виждала дома му. От столетия лордовете Гроувърман бяха управлявали тази земя, осигуряваща Хиърдън с подсилени коне и телешко. Бащата на Йоме не поддържаше толкова големи конюшни в собствения си замък. Тук, по бреговете на Уинд, конете растяха едри и пъргави, докато конегледачите на лорда не ги отведяха в кралските конюшни.
Водачите на стадата бяха одухотворени. Един водач на стадо, след като получеше дарове на сила и метаболизъм, можеше да надвие всеки див кон. Дивите жребчета се използваха за Посветители, защото тези коне изпитваха най-голямо благоговение пред жребците на стадото и поради това се смятаха за най-пригодни за осигуряване на подсилващи качества.
Така замък Гроувърман се бе превърнал във важна крепост, защото това беше цитаделата на Посветители за конете, осигуряваща вестоносците и войниците на Силвареста.
По това време на късната есен замъкът се превръщаше и в оживен център на търговия. Местните фермери подкарваха добитък за есенното клане. Утре беше първият ден на Хостенфест, време за празненства. Седмица след този ден, когато празненствата свършеха, угоените телета щяха да бъдат прекарани из цял Хиърдън за клането на Толфест, в двадесет и петия ден от Месеца на жътвата, преди да паднат зимните снегове.
С телетата идваха и конегледачите, подкарали летния добив кончета, и полята около замък Гроувърман се превръщаха в гъста мешавица от стобори и шатри.
Сърцето на Йоме се сви.
Беше се разгневила, когато научи, че херцог Гроувърман е отказал помощ на Лонгмът. Жестът ѝ се беше сторил дребнав и зъл, не се връзваше с благородството и куража, очаквани от лордовете на Хиърдън.
Но сега Йоме разбра, че Гроувърман с основание не е могъл да тръгне към Лонгмът. Земите около замъка бяха пълни с хора и животни — конярите и гледачите на добитък, търговци, надошли за празненствата, бежанци от Лонгмът, и немалко бежанци, изоставили незащитените си села.
Бежанците на Лонгмът разбиха сърцето на Йоме. Бяха се прислонили по бреговете на река Уинд — жени, бебета, мъже. За повечето от тях само одеялата, опънати над колове, щяха да осигуряват подслон при зимните снегове. Гроувърман щедро бе позволил на бежанците да стануват близо до стените на замъка, за да са защитени донякъде от ветровете, които вилнееха по тези равнини.
Градчето от дрипи се беше разпростряло по течението на реката, градче, обитавано от парцаливи хора. Побелели старци се суетяха безцелно, сякаш само чакаха зимата, за да замръзнат и да се свърши. Жени бяха увили бебетата си в дебели вълнени одеяла и ги държаха в прегръдките си, без нищо по-добро, с което да сгреят децата си, от своите тела и дрехи.
По кашлянията, които се носеха отвсякъде, докато преминаваше през тълпата, можеше да се съди, че болестите скоро ще пометат бедняшкия лагер.
Йоме прецени, че заедно с бежанците жителите на замък Гроувърман и онези, които бяха дошли за панаира, тук са се събрали около тридесет хиляди души. Огромна тълпа, която трудно можеше да се опази.
А стените на Гроувърман по някаква причина не бяха толкова гъсто отрупани с рицари, колкото беше очаквала.
Щом влязоха в града, всички почнаха да зяпат Габорн. Гроувърман не беше навикнал да посреща войници, носещи ливреята със зеления рицар. Тримата Дни, яздещи отзад, показваха, че това е важна процесия въпреки окаяната външност на Йоме и на баща ѝ.
При портата на замъка ги спряха четирима стражи.
— Имате ли някакво съобщение за милорд? — попита един от тях Габорн, без да обръща внимание на Йоме и на баща ѝ.
— Да — тихо отвърна Габорн. — Моля, предайте на Негова милост, че принц Габорн Вал Ордън моли за аудиенция, и че е дошъл заедно с крал Джас Ларън Силвареста и принцеса Йоме.
При тази вест стражите зяпнаха и се загледаха в окаляната Йоме. Крал Силвареста изобщо нямаше кралски вид, не и след като бе лишен от даровете си. Всъщност Йоме допускаше, че двамата с баща ѝ са най-жалката двойка на пътя.
Затова Йоме се постара да седне малко по-гордо в седлото. Това ѝ струваше скъпо, защото трудно можеше да понесе втренчените погледи на стражите.
„Вижте ужаса на своята принцеса“ — заговори един тъжен глас в ума ѝ. Искаше ѝ се да се свие и да скрие лицето си, както правеха някои Посветители, след като отдадяха обаянието си. Въпреки това тя се стегна да издържи огледа на стражите, все така борейки се със силата на руната, жигосана в плътта ѝ от хората на Радж Атън.