Стражите огледаха и тримата Дни, които приближиха сякаш за да потвърдят думите на Габорн. Двама от мъжете едва не се събориха в бързината кой пръв да повика херцог Гроувърман.
Херцогът се появи и бързо закрачи през просторния двор, богато извезаният му халат заплющя на вятъра. Наметалото му с цвят на охра беше обшито с лазурит и перли. Отзад ситнеше неговият Дни.
— Какво става тук? — извика Гроувърман и придърпа кожената яка около врата си. Утрото беше хладно; откъм юг прииждаха сиви облаци.
Спря на десетина разкрача от тях и нервно загледа ту Габорн, ту Йоме, ту краля.
— Добро утро, сър — тихо каза Йоме, без да слиза от коня, и протегна ръка, за да може херцогът да целуне пръстена ѝ. — Макар да изминаха едва четири месеца, откакто за последен път посетихте замък Силвареста, боя се, че външността ми доста се е променила.
Беше меко казано, разбира се. Колкото до баща ѝ, той приличаше на жалка сянка на предишния крал. Лишено от обаяние, лицето му бе похабено, жалко подобие на царствения му лик. Изцеден от дара на мускул, той се беше отпуснал уморено в седлото и глупаво зяпаше мучащия в стоборите добитък.
— Принцеса Йоме? — попита Гроувърман невярващо.
— Да.
Гроувърман пристъпи напред, хвана ръката ѝ и без всякакъв срам я помириса.
Гроувърман беше странен човек. Някои можеха да го нарекат Вълчи господар, защото беше взимал дарове от кучета, но за разлика от хората, които взимаха такива дарове само за да задоволят неутолимия си глад за власт, Гроувърман веднъж бе спорил дълго през нощта с бащата на Йоме — твърдеше, че било много по-правилно от морална гледна точка да се взимат дарове от животни, вместо от хора. „Кое е по-добродетелно, да натрупаш петдесет дара на мирис от човек, или да вземеш един дар на мирис от ловно куче?“
Така че херцог Гроувърман имаше няколко дара от кучета, но въпреки това беше добър водач и хората му го обичаха.
Имаше тясно лице и тъмносини очи. По нищо не приличаше на крал Силвареста. На никой, който ги видеше заедно, нямаше да му хрумне, че са роднини.
Удовлетворен от мириса, херцогът целуна пръстена.
— Добре дошли. Добре дошли в моя дом. — И с махване на ръка прикани Йоме да слезе.
— Имаме да обсъдим важни неща — каза Габорн, нетърпелив да се заеме със същината на въпроса. Толкова бързаше да се върне при баща си, че не му се искаше да слиза от коня.
— Несъмнено — отвърна Гроувърман.
— Наистина бързаме — каза Йоме. Почти ѝ се дощя да извика на Гроувърман, че няма време за формалности, че трябва веднага да призове воините си и да ги изпрати на битка.
Подозираше, че Гроувърман ще се възпротиви на волята ѝ, ще се опита да я разубеди или да я успокои с по-нищожни предложения за помощ. Затова не искаше да слуша превземките и увъртанията му.
— Трябва да поговорим веднага — заяви Габорн.
Херцогът го изгледа обидено.
— Милейди, да не би принц Ордън да говори от Ваше име и от името на краля?
— Да — отвърна Йоме. — Той е мой приятел и наш съюзник.
— Какво ще поискате от мен? — попита Гроувърман. — Трябва само да кажете.
Тонът му бе изпълнен с такова покорство, поведението му бе толкова отстъпчиво, че Йоме почти реши, че се преструва. Но когато се вгледа в очите на херцога, видя в тях само готовност да се подчини.
Йоме подхвана по същество.
— Лонгмът съвсем скоро ще бъде атакуван. Крал Ордън е там, с Дрийс и други. Как смеете да му отказвате помощ?
Гроувърман разпери ръце, сякаш стъписан.
— Отказвам му помощ? Отказвам помощ? Какво повече мога да направя? Изпратих най-добрите си рицари, които можех, като ги накарах да яздят с все сила — над две хиляди души. Уведомил съм Кауфорт, Емит, Донийс и Джоник — и те ще се стекат тук до обед. Както написах в писмото си, мога да обещая още пет хиляди души до тази нощ!
— Но… — заговори Йоме. — Ордън ни каза, че сте му отказали помощ.
— Кълна се в честта си, той греши! Никога! — извика Гроувърман. — Ако жените можеха да са щитоносци, а телетата рицари, до час щях да тръгна с армия от четвърт милион. Но никога не съм му отказвал помощ!
Тя се замисли. Вярно, по стените на Лонгмът имаше твърде много рицари. Беше решила, че са от Дрийс, или че Ордън ги е събрал по пътя си.
Габорн я докосна по лакътя.
— Баща ми ни е изиграл. Сега разбирам. Трябваше да се сетя по това, което почувствах. Баща ми винаги е твърдял, че замислите дори на най-умния мъж са толкова добри, колкото информацията му. Изигра ни точно така, както смята да изиграе Радж Атън. Знаеше, че нямаше да напуснем Лонгмът. За да ни защити, е измислил начин да ни изкара вън от опасността.